— Пияна уличница — промърмори някой от туристическата група.
Мариане понечи да отиде при нея, но Лотар я спря.
— Не ставай смешна, Анилайн, онази сама си е виновна.
Не ѝ позволи да помогне на чуждата жена, а я завлече в ресторанта, където пътуващите в автобуса бяха запазили маса. Мариане продължи да гледа назад, докато екскурзоводката не ѝ обясни, клатейки неодобрително глава:
— Jе connais la chanson (Все същата песен). Вината си е само нейна.
Лотар кимна и Мариане видя себе си в канавката. Това беше началото. Ето я сега тук.
Излезе още преди ордьовъра, защото се задушаваше. Не понасяше да седи и да мълчи. Лотар не я забеляза — беше увлечен в разговор, който водеше от дванайсет часа. С жена от Бургдорф, весела вдовица. Постоянно повтаряше Incroyable — невероятно! с пискливия си глас, все едно какво казваше Лотар. Под бялата блуза носеше червен сутиен.
Мариане не ревнуваше, изпитваше само умора. Излезе от заведението и вървя безцелно, докато спря насред Пон Ньоф.
Лотар. Най-лесното беше да го обвини за всичко.
Само че не беше толкова просто.
— Сама си си виновна, Анилайн — просъска със силен шепот Мариане.
Спомни си как се ожениха. През май преди 41 години. Опрян на бастун, баща ѝ проследи как дъщеря му час след час напразно чакаше мъжът ѝ да я покани на танц.
— Ранобудното ми момиче — бе казал баща ѝ.
Ракът вече бе белязал и гласа му. Тя мръзнеше в тънката бяла рокля, ала не смееше да се раздвижи. Надяваше се случващото се да е само сън и да спре, щом направи погрешна крачка.
— Обещаваш ли ми, че ще си щастлива? — попита я баща ѝ и тя отговори с да.
Тогава беше на 19 години.
Накрая всичко се оказа една голяма лъжа.
Баща ѝ почина два дни след сватбата. Мариане вдигна акуратно сгънатото палто, разтърси го, метна го на земята и го стъпка.
— Край! Стига толкова! Край с мен!
Изрита палтото още един път и се почувства силна и дръзка. Усещането отлетя също толкова бързо, колкото се бе възпламенило. Мариане вдигна палтото и го преметна върху облегалката на пейката.
Сама си си виновна.
Нямаше какво още да свали. Не притежаваше бижута. Не носеше шапка. Не притежаваше нищо. Вехтата ѝ чанта, в която носеше пътеводител на Париж, няколко пакетчета захар и сол, шнола за коса, паспорта и портмонето, зае мястото си до обувките и пръстена.
Мариане започна да се изкачва по парапета. Претърколи се по корем, вдигна и другия крак и за малко да се плъзне по ръба. Сърцето ѝ заби лудо, пулсът ѝ се ускори, неравният пясъчник разрани коленете ѝ.
Пръстите на краката ѝ откриха цепнатина в стената и тя успя да се изтегли нагоре. Най-сетне стигна до целта. Седна върху каменния ръб и преметна крака от другата страна.
Оставаше ѝ само да се отблъсне и да падне. Не би могла да сбърка.
Мариане си представи устието на Сена край Онфльор — тялото ѝ щеше да стигне до него след безброй шлюзове и брегове и най-сетне да отиде в морето. Представи си как ще се върти около собствената си ос, носена от вълните; все едно танцува по мелодията на песен, която чуват само тя и морето. Онфльор. Там бе роден Ерик Сати[4]; тя обичаше музиката му; обичаше всякаква музика. Музиката беше като филм и тя го гледаше зад затворените си очи. Когато пееше Сати, тя виждаше морето, въпреки че никога не беше ходила на море.
— Обичам те, Ерик, обичам те — пошепна Мариане.
Никога не бе казвала тези думи на друг мъж освен на Лотар.
Кога за последно ѝ беше казал, че я обича?
Дали изобщо го беше казвал?
Мариане зачака страха, но той не се появи.
Смъртта не е напразна. Тя струва живота.
Какво струва моят живот?
Нищо.
Нечестна сделка за дявола.
Сама си си виновна.
Мариане опря длани върху каменния парапет и се хлъзна напред. За миг се поколеба, спомнила си за орхидеята, която бе намерила в боклука. След половин година нежни грижи и песни нямаше да види как пъпката се отваря.
Мариане се отблъсна с двете ръце.
Скокът премина в падане, падането я накара да вдигне ръце. Докато се носеше по вятъра, Мариане си помисли за застраховката живот — няма да я изплатят при самоубийство. 124 563 евро загуба. Лотар ще побеснее.
Честна сделка.
С тази мисъл Мариане потъна в ледените води на Сена. Изпита дива радост, която се превърна в срам, защото сивата рокля на цветя се вдигна до главата ѝ, докато потъваше. Отчаяно се опита да издърпа полата и да скрие голите си крака.
По някое време се отказа и разпери ръце. Отвори уста и вдиша водата колкото можеше по-дълбоко.
4
Ерик Сати (1866–1925) — френски композитор и пианист, представител на авангардизма от началото на XX век. — Бел. прев.