— Почакай. Третата категория са жените, за които живееш — обясни тихо Пол. — Те са най-важните. Каквото и да направиш за тях, то има смисъл. Ти обичаш тази жена, тя е съдържанието на живота ти. Събуждаш се, за да я обичаш, лягаш си, за да я обичаш, живееш и умираш, за да я обичаш. Забравяш къде си искал да отидеш, какво си обещал и че си женен.
Казвайки това, Пол мислеше за Розен, която обичаше толкова силно, че животът му добиваше смисъл. Помисли и за мъжа, който му я отне. Хлапак. Седемнайсет години по-млад от него. Седемнайсет години!
— Ти вече не си женен за Розен — отгатна мислите му Симон.
— Не съм си избрал тази съдба.
Точно така. Розен я избра. Няколко седмици след като стана баба на близнаци, тя захвърли всичко и офейка с някакъв недорасъл.
Симон мислеше за морето. Той си бе избрал тази съдба и морето винаги го посрещаше с добре дошъл. Сгушваше се във вълните като в топло женско тяло. Потапяше се във водата като в утробата на любимата.
— Днес май напредвате бързо, а?
Дълбок, дрезгав, някак опушен глас. Аромат на цигари и „Шанел № 5“. Тракане на високи токчета. Крака в истински копринени чорапи, изискан черен костюм, жълти ръкавици и черна шапка.
Колет Рохан.
Колет подаде бузата си за трите задължителни целувки и целуна въздуха около Симон, докато той затвори очи и опря буза в нейната. Поздравът свърши бързо, твърде бързо според него. Пол стана, притисна красивата галеристка до гърдите си и я целуна звучно. После седна, хвърли заровете и бутна празните ракиени чаши по-далеч от дъската за табла.
Симон мълчеше и гледаше Колет. Устата му пресъхна, морето зашумя в ушите му.
— Мадам? — попита Лорин и духна бретона си.
— Както винаги, малката ми — отвърна галеристката, настани се между Пол и Симон, грациозно кръстоса крака и изчака Лорин да ѝ донесе чаша вода от чешмата и коктейл „Белини“[9].
— Какъв ден е днес, Лорин? — попита Пол.
— Понеделник, мосю Пол. В понеделник вие идвате сутрин и вечер, през другите дни идвате само по обяд, затова знам, че днес е понеделник.
— Днес мадам Колет има рожден ден — обяви Пол.
— О! — възкликна Лорин.
Колет отпи глътка „Белини“ и помоли Симон да ѝ даде огънче. Пушеше само докато пиеше, винаги беше правила така, на шестнайсет, на трийсет и шест и сега, на шейсет и шест.
Шейсет и шест години. Колет въздъхна.
Симон се покашля и тържествено извади нещо от старата си моряшка чанта. Бутна към Колет несръчно опакована кутия.
— За мен? Симон, дивако мой! Подарък?
Възбудено разкъса хартията.
— О! — изохка внезапно.
Нещо я бе уболо. Пол избухна в смях.
— Магарешки трън — установи Колет и смукна дълбоко от цигарата.
— Напомня ми за теб — заекна Симон.
— Дивако мой, ти не преставаш да ме изненадваш! Само преди две седмици ми поднесе оригинален пепелник с формата на… как го каза?
— Половин рак пустинник.
— Преди седмица получих синьо водно конче…
— Помислих, че жена като теб може да си направи нещо от него, например брошка.
— А днес тези затрогващи магарешки тръни!
— Топчести магарешки тръни.
— Мъже са ми подарявали букети цветя, в сравнение с които венците на погребението на принцеса Даяна изглеждаха като кошнички с иглика. Получавала съм диамантени брошки, а един дори ме удостои с честта да ми предложи мансардно жилище в Сен Жермен. Аз, разбира се, казах не, такава глупачка бях тогава. Гордостта е голяма досада. Знай, Симон, никой мъж не ми е правил такива подаръци като теб!
— Правя го с удоволствие — отвърна той. — Сърдечни благопожелания за рождения ден!
Като чу Пол да се смее, Симон осъзна, че нещо не е наред с радостта на Колет. Нищо, че жълтата ваза, в която бе сложил магарешките тръни, подхождаше чудесно на жълтите ръкавици. Той бе обърнал специално внимание на цвета — Колет обичаше жълто, по-точно характерния бретонски жълт цвят.
— Дивако мой, това е… не намирам думи.
Колет свали очилата си. През нощта бе плакала над любовни писма от мъже, които не си спомняше. Приятелите ѝ можеха спокойно да видят следите от плач по лицето ѝ. Защото всички сълзи, изплакани от една жена през живота ѝ на жена — от страст, копнеж, щастие, вълнение, гняв, любов и болка, — защото всички фиорди в буйните води се смекчават под погледа на приятели.
— Знаеш ли, магарешките тръни са редки… — заекна Симон. — Като теб, Колет. Не ги намираш просто така.
Колет взе лицето му между двете си ръце. Огледа дълбоките бръчки около очите, в които можеше да скрие цели центове. Целуна го нежно в ъгълчето на устата, усети наболата му брада. Симон миришеше на слънце и море.
9
Коктейлът „Белини“ е създаден през 1948 г. от венецианския барман Джузепе Киприани. Кръстен е на Джовани Белини, художник от XV век, заради специфичния цвят, напомнящ на плащаница на светец, рисуван от художника. Пюрира се праскова и се долива с шампанско. — Бел. прев.