— Знаете ли — прекъсна ги Пол, — румънката пристигна.
— Каква румънка, мон шер? — попита меко Колет.
— Новата готвачка. Тази сутрин Симон я измъкна от морето, но всъщност идва от Германия.
— Аха. Съгласна съм — промърмори объркано Колет.
— Ето ги и Сидони и Мари-Клод! — възкликна Симон.
— Крайно време беше. Искам най-сетне да се напия на шейсет и шестия си рожден ден — въздъхна Колет.
Шейсет и шест години. Колко бързо остарява човек. Сидони беше най-старата ѝ приятелка, от… откога всъщност?
Познаваха се, откакто Колет се бе върнала за един 14 юли от Париж, където следваше, и бе срещнала Сидони с група млади хора от Кердрук, Неве, Порт Манех и околните селца. Колет бе изпълнена с любопитство към осемнайсетгодишната Сидони, облечена в носията на земята Бигуден[10]. Редом с нея двайсет и пет годишната Колет се чувстваше възрастна и зряла.
След ранната смърт на съпруга си Ерве Сидони не се омъжи повторно. Занимаваше се с каменоделство и скулптура и сама ремонтира старата си каменна къща в Керамбел, близо до Кердрук. Колет обичаше усмивката на Сидони. Приятелката ѝ работеше с усмивка, мълчеше с усмивка, дялаше гранит, базалт и пясъчник с усмивка. Когато се смееше, приличаше на майска гъсеница, кръгла и дружелюбна.
В момента Сидони се смееше силно на нещо, казано от Мари-Клод. Много скоро двете с фризьорката се присъединиха към Симон, Пол и Колет на масата.
— Сериозно ви казвам, заявила мадам Буве, онази луда от гората наистина храни котките и кучетата си с най-добро месо и им го сервира в китайски порцелан!
Мари-Клод имитираше мадам Буве така успешно, че Колет се задави със своя коктейл.
— Да знаете, тази Буве е олицетворение на католическите задници за щипане.
Мари-Клод погали кученцето си Лупин. Току-що бе чула добра история и я разказваше на приятелите си още топла-топла.
Фризьорката беше доволна от себе си, главно от идеята си да подходи творчески към историята и да накара Емил Гоашон да тича след мадам Буве като гол дивак, следван от глутница кучета. „Хвани я, Мадам Помпадур!“ — ревнал той и уличният пес захапал католическия задник за престилката.
— Наистина ли каза задник за щипане? — попита Колет.
— Не, каза широк задник — намеси се Пол.
— По-скоро плосък задник — уточни Симон.
— Какво означава задник за щипане, дивако мой? — настоя Колет.
— Питай Пол, той разбира от тези неща — отговори Симон.
— Къде е Ян? Ще ни нарисува няколко задника и ще разберем — ухили се Пол.
— Не говори така за любимия ми художник — скара му се Колет.
Беше замислила голяма изложба на Ян Гаме в Париж. Единственият проблем беше, че той не знаеше. По-точно не искаше да знае, а предпочиташе да си рисува малките плочки, направо да полудееш!
Този човек беше роден да създава големи платна, а се боеше от големината. Или просто не бе намерил своя мотив? Може би му липсваше муза?
Море, жена, религия — за някои беше достатъчна една курабийка, както знаеха от Пруст и неговите мадлени[11].
— Говорите като тийнейджъри! — укори ги Мари-Клод.
— А ти говориш като починалата ми баба — включи се Колет. — Как е дъщеря ти? Внучето излезе ли вече на бял свят?
Колет откъсна филтъра на поредната голоаз и я сложи в цигарето от слонова кост.
— Мили боже! До вчера бях на възрастта на Клодин, а сега ще ставам баба. Е, остават ми още цели два месеца.
— Каза ли ти кой ѝ е направил бебето? — поинтересува се Колет.
— Смятах да проверя в дневника ѝ, но не успях да се справя с ключалката — отговори нацупено Мари-Клод.
Колет пусна колелце дим. Симон я гледаше неотстъпно. Устата ѝ издаваше чувственост, мозайката на челото показваше склонността ѝ да се съмнява, но и да не се отклонява от трудно изградените си убеждения. Всичко у нея бе намерило своето аристократично място на лицето ѝ. Беше невероятно красива.
— Аха! Дивако мой, познаваш ли някоя домашна перла, която би могла да помага на Емил и Паскал? Паркинсонът му се влошава, а нейната… как се казваше?… деменция ли беше, когато забравяш всичко? Двамата са много самотни там, сред гората.
— Защо, нали си имат стотици трикраки кучета и едноухи котки? Не може да са самотни. Получават гратис цял легион бълхи — пропя Мари-Клод и провери как стоят грижливо подредените ѝ червени къдрички.
— И дървеници — допълни Пол.
— И въшки! — въодушеви се Мари-Клод.
— Навярно Гоашонови са прокълнати — пошепна Сидони.
10
Територия в департамент Финистер, югозападно от Кемпер. Жените носят специфична носия, а на главата — високо тънко боне, наречено „бигуден“. — Бел. прев.
11
Сладки от пандишпаново тесто с форма на морски миди, известни още от XVIII век. „Да преживееш малка мадлена“ означава чрез вкус или мирис да си припомниш спомен от далечното минало. В първия том на романа „По следите на изгубеното време“, публикуван през 1913 г., Пруст описва как главният герой вкусва глътка чай, в който плуват размекнати парченца мадлена, и внезапно го обзема привидно безпричинно блаженство благодарение на конкретен спомен от щастливото детство — в неделя сутрин гостувал на леля си, която му поднасяла курабийката, потопена в чай. — Бел. прев.