— Какво ще кажеш, ако отново отворя хотела, хлапако? — попита тя подчертано небрежно.
— Страхотна идея — отвърна той. — Но защо ви хрумна точно сега?
Женевиев Еколие въздъхна и отговори тихо:
— Тази жена от морето… Мариан беше, нали? Знаеш ли за кого ми напомня? За самата мен. За самата мен, когато се страхувам.
Жанреми кимна. Понякога човек виждаше в лицата на непознати своите собствени мечти — и своите съмнения.
Той подаде чинията с омлета на Женевиев. Бе го украсил с червен босилек във формата на сърце.
— Мили боже, Жанреми, нима искаш да ми кажеш нещо?
— На първо място добър апетит.
Женевиев се нахрани мълчаливо и остави чинията в мивката.
— Както и да е. Само не ми разваляй отварата, чуваш ли?
Отварата. И живота. Всичко се разваляше толкова лесно.
Младият готвач се опита да не мисли за Лорин. Оказа се ужасно трудно. Все едно си беше наумил да не диша. Вдишване: Лорин. Издишване: Лорин.
Когато тя беше наблизо, той бъркаше лъжицата с ножа. Направо си губеше ума.
Невъзможно му беше да я омае, както правеше с другите жени. Постепенно ги примамваше към леглото си с вкусни малки хапки — днес парченце рак в сос от аспержи, утре най-хубавия кроасан с шунка и сирене на света. Миди „Сен-Жак“ — с чаена лъжичка кадифен коняк и рядка бита сметана, сервирани в собствените си черупки — в очите на Жанреми това криеше повече романтика от всички най-прекрасни рози на света. Жанреми знаеше защо с нея е по-различно, отколкото с другите жени: той беше влюбен. Чувствата му бяха истински, дълбоки и чисти. Е, навярно не съвсем чисти: той, естествено, искаше да спи с Лорин. Но на първо място искаше да живее с нея. Всеки ден. Всяка нощ.
За Жанреми беше загадка как живее две години близо до Лорин, без да я е целунал нито веднъж.
14
Лорин вървеше пред Мариане през хотела. Стълбището беше застлано с червен килим, стените бяха тапицирани със скъпа светла материя, от всеки прозорец се виждаше морето.
Докато наблюдаваше крехката Лорин, Мариане проумя защо някои мъже се чувстват магично привлечени от страданието на жените. Главно от тъгата им по друг мъж. За немалко мъже представляваше еротично предизвикателство да излекуват жената от съперник. Това беше егоистично, мазохистко, садистично начинание, мъжът ставаше сляп за дълбочината на любовната мъка.
Никой мъж не е пожелал да ме утеши по този начин, помисли си тя. От една страна, е жалко.
От друга страна, Лотар не се опита да утеши Мариане дори когато ѝ откриха възелче в гърдата и дълго време не беше ясно дали е доброкачествено, или злокачествено. Страхът ѝ го плашеше, затова тя не говореше за случващото се, за да не го безпокои.
— Аз искам да живея, разбираш ли? — кресна ѝ веднъж той. — Ти ме свличаш в пропастта!
Тогава дойде денят, когато любовницата му Сибиле застана пред Мариане и я събуди от красивия сън, че бракът, къщата в края на задънена улица и фонтанчето в стаята са всичко, от което се нуждаят жените.
След аферата със Сибиле Лотар настоя тя да се върне възможно най-бързо в ежедневието.
— Казах, че съжалявам, какво още да направя!
Темата бе приключена.
След няколко години болката отслабна. Времето утеши Мариане. И фактът, че Лотар държеше следващите си любовници в тайна. Поне докато му станеше твърде уморително да лъже. Тогава оставяше следи с надеждата Мариане да му направи сцена и да го спаси. Мариане не му оказа тази услуга.
В края на коридора на първия етаж изкачиха три стъпала и се озоваха в малко преддверие. Надясно се влизаше в голяма баня с бели и сини плочки, огромна вана на лъвски крака, златно огледало и бял мрамор по стените. Лорин отвори последната врата, на която бе залепена огромна черна мида.
Мариане влезе в стаята и зяпна смаяно. Лорин се усмихна с разбиране. И тя се чувстваше така, когато влизаше в стаята с мидите. Най-малката, но най-красивата стая в хотела. Полирани дъски от корабна палуба, меки светли килими. Пред френското легло байцвана ракла, на едната стена голямо кръгло огледало, а в ъгъла под наклонения покрив — селски шкаф. Красив параван отделяше тоалетката. Столчето пред нея бе тапицирано с копринено кадифе.
Котаракът изтича покрай двете жени и се метна на леглото.
Най-прекрасна обаче беше гледката от големия прозорец. Погледът стигаше чак до морето и обратно.
Смаяна, Мариане приседна на леглото.
Цяла стая само за мен?
Лорин отвори прозореца и слънчевите лъчи обляха стаята. Кимна на Мариане и излезе.
Мариане легна по гръб. Леглото не беше нито много твърдо, нито много меко, завивките бяха бели и хладни. Мариане извади от чантата си керамичната плочка, постави я върху лакираното бяло шкафче до леглото и погледна първо нарисувания Кердрук, после истинския. Художникът сигурно е стоял точно тук. Тя не бе в състояние да определи кой Кердрук бе по-красив. Кой я омагьосваше по-силно.