Мариане изчисти осем килограма печурки и Жанреми напълни голямата тенджера с вряща вода. Обясни ѝ, че ще вари гъбите, докато остане половин литър отвара. Слагал по лъжичка от нея във всеки сос — това беше една от тайните на пикантните му сосове, които го правеха популярен.
Мадам Женевиев и Лорин непрекъснато влизаха задъхани в кухнята и лепяха поръчки по тезгяха.
Младият готвач вече даваше указанията си само едносрично.
— Не! Да! Внимавай, том-том! — Посочи малкия басейн с омари и раци и нареди: — Изберете един, Мариан! Един рак!
Мариане се наведе над водата, откъдето омарите и раците я наблюдаваха с мъничките си очи. Жанреми посочи една от тенджерите и часовника.
— Пуснете го в рибения бульон за петнайсет минути!
— Във врящата вода? Бедното животинче! Не е ли по-добре…
— Давай, хайде!
— Не мога да го направя.
Жанреми нетърпеливо извади един рак от басейна, но когато понечи да го хвърли в кипящата вода, се дръпна назад от лъхналата го гореща пара. Мариане умолително хвана ръката му.
— Моля те, Жанреми, недей! Не по този начин. — Гласът ѝ трепереше.
Погледнаха се в очите. Жанреми пръв отмести поглед.
Мариане пое дълбоко дъх, взе рака и го сложи върху голата стоманена маса. Остави го да попълзи още малко, докато претърсваше бутилките на етажерката. Намери ябълков оцет и сипа две-три лъжички в муцунката на животинчето. Щипките потракаха още малко, после настана тишина.
— Сигурно звучи странно, но можем да убиваме животните и по хуманен начин — обясни Мариане на недоверчивия Жанреми, застанал в средата на кухнята с вдигнати ръце. — Оцет, разбираш ли? Средство за сън. — Мариане сложи ръце върху бузите си, склони глава и затвори очи. После внимателно вдигна рака и го пусна във врящата вода. — Хайде, сега ще те изкъпем… не боли, нали?
Жанреми наблюдаваше с интерес. Ракът потъна доброволно в горещата пара, не се опита да избяга като другите, минали през тази болезнена последна процедура.
Под ръководството на Жанреми Мариане разчупи рака и приготви сос от кромид лук, чесън, масло, сметана и подправки. Накрая Жанреми фламбира соса с калвадос, угаси го с мускадет и опита месото от щипката. Нещо беше различно. Нещо съвсем дребничко. Нямаше вкус на море. С помощта на малко оцет Мариане бе върнала на рака вкуса на морето.
— Чудесен номер, Жана д’Арк на морските дарове — засмя се Жанреми. — Хайде, продължаваме, иначе онези вън ще вдигнат бунт.
Само след час Мариане имаше чувството, че никога не е правила нещо друго, освен да тича между съскащите газови пламъци и блестящите тенджери в бретонската кухня.
Когато напливът отмина, Жанреми наля охладен мускадет във водни чаши, разчлени един омар и покани Мариане да обядват на слънчевия праг към задния двор. Слънцето танцуваше между листата на дърветата, въздухът ухаеше на розмарин и лавандула.
— Вие сте добра keginerez, на наш бретонски език „готвачка“ — установи Жанреми. — Yar-mat.
Мариане никога не беше пила вино посред бял ден, камо ли да яде омар. Погледна крадешком към Жанреми и като видя, че той не се притеснява да яде с пръсти, го последва. За един скъпоценен миг животът стана по-истински от всякога.
В края на смяната Жанреми ѝ даде аванс. Утре Ар Мор имаше почивен ден.
Мариане се качи в стаята с мидите, изкъпа се във ваната и даде почивка на изтощеното си тяло. Умората беше толкова приятна. Котаракът седеше до нея и се чистеше. Отпусната на леглото, тя гледаше банкнотите, оставени пред плочката. Собствени пари. Изцяло нейни.
Мариане се протегна доволно и изведнъж установи, че е заела левия край на леглото, съвсем близо до ръба. Сякаш тялото на Лотар беше до нея и претендираше за останалото място. Бързо се премести в средата и разпери ръце.
Котаракът направи смел скок и се разположи в краката ѝ. Не би било зле да му дам име, помисли си Мариане, докато го галеше. Но ако днес му даде име, утре няма да има кой да го нарича с това име. Изправи се предпазливо. Искаше да види как изглежда Кердрук на здрачаване. Угаси светлината и отвори големия прозорец.
Чу само плискането на реката, тихото потракване на стоманените въжета и мачтите на корабите, песните на щурците. Цветовете постепенно се засилваха — сякаш отново разцъфтяваха в синия здрач. А после започнаха да се разварят и разлагат на безброй сенки.
Една сянка се запъти към кея. Мариане се отдръпна от прозореца, сякаш я бяха заловили на местопрестъплението. Видя мадам Еколие да стои на кея, видя я да вдига чаша с шампанско. Цялото ѝ същество изразяваше упоритост — упоритост и гняв. Все едно бе попаднала на жив дневник.