— Как е кракът на Емил? Наред ли е всичко? — продължи с въпросите Ян.
Какъв ужас: мозъкът на Емил, мъжа мечка, бавно се отделяше от тялото. Първо започна да трепери стъпалото му, после целият крак. Сега цялата лява половина на тялото трепереше и вършеше, каквото си ще, когато Емил забравеше да си изпие лекарствата.
— Всичко ли е наред с твоите плочки? — върна му въпроса Паскал.
— О, да, всичко е наред — излъга Ян.
Живееше си както открай време: даваше уроци на некадърни художници, два пъти седмично посещаваше Паскал и Емил, в понеделник обядваше в Ар Мор, а през остатъка от седмицата рисуваше върху керамични плочки и чакаше лятото да премине в есента.
— Редът е смъртоносен — заяви Паскал. — Хайде, кажи ми какво става.
Трябваше да се сети, че няма да се отърве толкова лесно. Ян свали очилата си, за да не вижда Паскал. Трудно му беше да признае какво го бе докарало до отчаяние.
— Изкуството винаги е било всичко, което съм имал, Паскал. Вече съм на шейсет години и осъзнах, че то не ми е достатъчно. Животът ми е празен. Празно платно.
— Я стига! Слез от оплакваческия кръст, за да го насечем на подпалки. Какво означава изкуството, Ян Гаме? Изкуството е движещ се мускул. Ти го движиш и ти е все едно дали рисуваш върху плочки, или дялкаш смешни дребни човечета. — Паскал посочи глинената пластика пред себе си и допълни: — Може да редиш и думи, Ян. Изкуството е винаги с теб.
Тя направи движение, при което едновременно се завъртяха очите ѝ, раменете се вдигнаха, а пръстите ѝ посочиха околността и света.
— Изкуството е тук. Край, точка. Въпросът е какво чувстваш. Чувстваш се самотен, нали? Ще ти кажа нещо, Ян Гаме: липсва ти любов. Помниш ли какво е любовта? Чувството, заради което хората правят глупости или стават герои. Никое изкуство на света няма да те дари с любов, Ян. Ти влагаш всичко, което имаш, в изкуството, но то не ти връща нищо. Съвсем нищо.
Ян обичаше Паскал, за тези трийсет секунди, за тази лекция. Случваше се приятелката му изведнъж да изпадне от разговора и да го попита кой, по дяволите, е той. Или да се завлече в кухнята и да заяви, че не познава нищо там: масата не е маса, захарта не е захар, мъжът ѝ не ѝ е мъж.
Изкуство. Любов. Ян не се чувстваше човек на изкуството. Той беше artisan. Занаятчия. Малкото изкуство вътре — art — беше достатъчно. А любовта? Любовта беше голямо празно платно; той не знаеше с какво да го запълни, нямаше образи за това чувство. Любовта беше липсващият елемент.
Спомни си как Колет Рохан отново и отново се опитваше да го убеди да рисува по-големи картини. Или поне да рисува отново картини, не плочки. Галеристката го сравняваше с Гоген, Серузие[15] и Пиер дьо Беле[16], а наскоро му предложи да рисува жени. Голи жени.
Голи жени в Понт-Авен? Господи, тук бяха в провинцията, не в Париж!
— Колет Рохан иска оргии — обясни с въздишка Ян. — Големи картини с едри голи жени.
— Пфу! — изпухтя Паскал. — Навярно Колет има право да смята, че си призван да рисуваш големи неща. Кой знае обаче, може би някоя от малките ти плочки е променила напълно живота на някой човек.
— Сериозно ли го вярваш?
— Представям си го и е много красиво — отговори Паскал и се усмихна замечтано. — Ще ми обещаеш ли нещо, Ян?
— Не — отговори художникът. — Не обичам обещанията. Кажи какво мога да направя за теб и се задоволи с моето кратко да.
— Ще се влюбиш ли още веднъж?
Мерлин, която бе лежала спокойно в краката на Ян, скочи и излая сърдито. Ян я бе ощипал силно по ухото.
— Да или не?
— Не мога да обещая да се влюбя!
— Защо не? Ти си един късоглед слабоумник като всички бретонци! Влюбването е най-доброто, което може да ти се случи. Тогава храната става вкусна, светът е по-красив, картините се получават по-бързо. Не бъди страхливец. Влюби се! Отвори си очите и сърцето, не бъди толкова плах, спри да живееш като отшелник. Започни да се държиш като идиот.
— Защо ме караш да се държа като идиот?
— Ако проявиш готовност да се правиш на идиот, много скоро ще се влюбиш. Направи го, иначе ще остарееш сам и ще умреш по-бързо, отколкото ти се иска!
Да, Паскал, ти си майсторка на страстта. Ян знаеше съвсем точно, че на млади години приятелката му подлуди хиляди мъже. Работеше като стюардеса, познаваше мъже от всички части на света. Ян често си казваше, че тези мъже са щастливци, защото са се срещнали с една от най-вълнуващите жени в живота си. Паскал обичаше само Емил. Понякога любовта има странно лице.
15
Пол Серузие (1864–1927) — френски художник, ученик на Гоген, съосновател на набизма. — Бел. прев.