Той я залюля, нежно и кротко както никой досега.
Мариане избухна в плач. Скри се в прегръдката на непознатия, а той не престана да я държи и да я люлее, докато тя плачеше за живота и смъртта си.
— Ама не. Не. — Мъжът я отдалечи малко от себе си, повдигна брадичката ѝ и рече: — Venez avec moi. Venez. On y va. Allez. (Елате c мен. Елате. Да тръгваме, хайде.)
Поведе я със себе си. Мариане се чувстваше съвсем без сили, камъните се забиваха в босите ѝ пети. Мъжът не я пусна, докато не я изведе на Пон Ньоф.
Веднага щом стъпиха на моста, непознатият прогони само с едно свирване двамата клошари, които се бяха навели над два чифта обувки — тези на Мариане, и две нееднакви мъжки боти. Единият клошар притискаше до гърдите си палтото на Мариане, другият, нахлупил вехта вълнена шапка, бе захапал брачната халка и кривеше лице.
Спасителят на Мариане изсъска нещо на двамата клошари. По-едрият извади мобилен телефон. По-дребният подаде халката на Мариане.
Тя се разтрепери. Треперенето избликна от дълбините на тялото ѝ и се понесе през кръвоносните съдове.
Мариане изби пръстена от ръката на клошаря и се втурна отново към парапета, ала тримата мъже едновременно скочиха след нея и я задържаха. Мариане видя в очите им само съчувствие и страх, че ще ги забърка в нещо, което не ги засяга.
— Не ме докосвайте! — кресна тя.
Нито един от тримата не я пусна.
Мариане се отпусна на пейката. Едрият клошар я загърна с палтото, другият се почеса по шапката, но след няколко енергични думи се отпусна на коляно, за да подсуши краката на Мариане с ръкава на якето си.
Спасителят ѝ говореше по телефона. Клошарите седнаха на пейката от двете страни на Мариане. Тя се опита да си прехапе вените, но мъжете внимателно уловиха ръцете ѝ. Единият вдигна брачната халка от земята и я сложи в шепата ѝ.
Мариане впи поглед в мътния златножълт пръстен. Беше носила халката си четиресет и една години. Бе я свалила само веднъж. Почти. На четиресетата годишнина от сватбата. Бе изгладила сивата рокля и бе вдигнала косата си на красив кок, видян в едно списание. Нищо, че списанието беше отпреди три месеца и тя го бе измъкнала от контейнер за хартия. Сложи си и малко парфюм „Шанел“ от мъничката проба, останала в списанието. Парфюмът миришеше на цветя и изведнъж ѝ се дощя да си сложи червено шалче.
Мариане отвори бутилката шампанско и зачака мъжа си.
— Как само изглеждаш — бяха първите му думи, когато се прибра.
Тя се завъртя пред него и му подаде шампанското.
— За нас. За четиресет години брак.
Той отпи и погледна над рамото ѝ към масата, където стоеше отворената бутилка.
— Скъпо шампанско? Защо си го купила? Не знаеш ли колко струва?
— Днес имаме годишнина от сватбата.
— Това не е причина да пилееш. Не можеш да правиш с парите ми каквото си искаш.
Мариане не се разплака. Никога не плачеше в присъствието на Лотар. Само под душа, където той не можеше да я види.
Неговите пари. С каква радост би работила, за да печели свои пари.
Господ знаеше, че тя бе работила здраво, първо във фермата на майка ѝ във Вендланд, после като акушерка с баба си и накрая като икономка. Когато се омъжи за Лотар, той ѝ забрани да води домакинството на чужди хора — трябвало да води само неговото. Тя беше неговата чистачка, готвачка, градинарка, негова съпруга и женичка, неговата „опорна точка“, както я наричаше. Мариане стана гледачка на болната си майка и полагаше грижи за нея, докато умря — едва на четиресет и втория си рожден ден. Излизаше от къщи само на покупки, вървеше пеша, защото Лотар ѝ забраняваше да взема колата. Майка ѝ всеки ден подмокряше леглото — нямаше сили да стане и да отиде до тоалетната, но имаше предостатъчно сили да ругае Мариане всеки ден. Лотар все по-често нощуваше в казармата или излизаше сам. Прекарваше отпуските си незнайно къде, изпращаше картички на женичката си и сърдечни поздрави на „мамичка“.
Мариане захвърли брачната халка.
В този миг чу сирената и затвори очи. Пронизителният тон се отдели от общия шум на града и много скоро спря точно пред нея.
Клошарите се отдръпнаха от стрелкащата се синя светлина. Двама санитари и дребна жена с куфарче слязоха от линейката и се затичаха към пейката. Мъжът с рибарската риза излезе напред, посочи към Мариане, после към Сена и се почука по главата.
Смята ме за луда, разбра Мариане.
Опита се да извика на лицето си усмивката, с която дълги години бе посрещала Лотар. „Ставаш много по-красива, когато се усмихваш“ — бе ѝ казал той след първата им среща.