Докато получи по три целувки от всички присъстващи, минаха петнайсет минути.
По някое време тя се озова пред възрастна жена в носия, застанала до маса с урна. Лицето ѝ беше набръчкано като стар клон и тя сякаш се подпираше повече върху урната, отколкото върху бастуна си.
Едва в този миг Мариане разбра какво означава това събиране.
Поднесоха им ламбиг. Двама мъже отнесоха масата с урната на рибарското корабче, което чакаше на кея. Капитанът свали бретонския флаг наполовина. Включиха двигателя и Ян подаде ръка на Мариане, за да я преведе по стълбичката.
Когато корабчето излезе в открито море и люлеенето се засили, когато оставиха далеч зад себе си шумно разбиващите се в скалите вълни, всеки от гостите на погребението гребна от пепелта на починалия и я поръси в морето.
Пепелта се усещаше като най-ситен пясък. Мариане се надяваше да не е хвърлила в морето част от сърцето или дори едното око на починалия. Когато хвърли пепелта през борда, тя пожела на непознатия Йозеб да е щастлив в другия свят. Ако обясненията на Паскал бяха верни, морето беше голямата порта към онзи свят на богове и духове, в който бъдещето, миналото и настоящето не играеха роля. Морето беше църква и остров, последна песен, изпълнена с мрак и нежност.
Няколко мъже и жени застанаха на носа на корабчето и запяха „гверц“ — бретонска жалейна песен.
„Бризът издува платната, ето първата звезда блести по вълните, които ни люлеят. Приятели, да плаваме в тишината, през нощта всички шумове стихват, човек би казал, че всичко на земята е замряло…“
Мариане разбра само със сърцето си какво пеят жените и мъжете. Песента им преливаше от чувства — безкрайно нежна балада, която извика сълзи в очите ѝ.
Сърцето ѝ се препълни и тя потърси ръката на Ян. Той я стисна, после сложи ръка на рамото ѝ и я привлече към себе си.
Когато по бузата ѝ потече сълза и стигна до устните, Ян нежно я избърса с пръст, после устните му докоснаха слепоочието ѝ. Двамата останаха така, понесени от течението.
Мариане имаше чувството, че този миг е бил определен за нея някога много отдавна във вечността. Той беше като събуждане през нощта, между сънищата, когато човек за момент възприема действителността, каквато е, не каквато му се явява през деня. Вижда съдбата си.
Корабчето се върна на кея и гостите на погребението отидоха в къщата на Йозеб Пулен. По ябълковите дървета висяха огърлици от миди, по лехите в градината препускаха дървени кончета. Ян поговори с вдовицата и я утеши с няколко свещени думи:
— Йозеб остана завинаги верен на три неща: на себе си, на семейството и на Бретан.
После взе ръката на Мариане и двамата си тръгнаха. Погребението се бе превърнало в летен празник.
Децата си играеха на гоненица и дърпаха котките за опашките.
Мариане и Ян седнаха в колата и се погледнаха в очите.
— Беше прекрасно — промълви Мариане. — Благодаря.
Най-сетне Ян си отдъхна. Кимна ѝ и завъртя ключа.
Отидоха в Кемпер, столицата на департамента, за да посетят Музея на изящните изкуства.
Ян не се опита да обяснява картините на Мариане. Искаше да види как те сами ще ѝ се представят.
Пред „Горене на водорасли“, платно на Люсиен Симон[22], Мариане се разтрепери. На платното бяха изобразени жени, които горяха водорасли пред величествената църква в Пенмарк, а около тях шумеше морето, небето се навеждаше и вятърът развяваше бонета и престилки. Не само защото „Нотр Дам дьо ла Жойе“ все още си беше на мястото в Пенмарк и изглеждаше точно както през 1913 г., когато художникът я бе нарисувал. Всъщност църквата бе запазила външния си вид отпреди 500 години, когато е била построена. Мариане се разтрепери, защото тази красива и скромна църква щеше да стои край морето още много години, когато тях вече нямаше да ги има. Мариане, Колет, Ян, Лотар и всички други щяха да умрат и да изчезнат завинаги, но камъните и картините бяха безсмъртни.
Внезапно Мариане изпита силен страх, че ще умре преждевременно. Че няма да се засити, преди да е дошъл последният ѝ ден. Да се засити с живот, да се препълни и да прелее. Никога не беше изпитвала такъв глад за живот: сърцето ѝ заплашваше да се пръсне от мъка, че е пропуснала толкова много. Отново осъзна колко ужасно е онова, което беше намислила да стори: да посегне на живота си, преди да ѝ е дошло времето.
Ето какво ѝ каза тази картина.
Ян сложи ръка на гърба ѝ, там, където силно биеше сърцето ѝ, сякаш се стремеше да докаже, че още не му е време да умре. Чакат ни още много дни. Във всяка секунда ти имаш шанса да тръгнеш на път. Отвори очи и виж: светът е тук и те иска.
22
Люсиен Симон (1861–1945) — френски живописец, илюстратор, литограф и педагог. — Бел. прев.