Мариане се обърна и се притисна до Ян. Досега бе разменила с този мъж не повече от четири-пет думи, но знаеше, че той я разбира по-дълбоко и по-добре от всички останали.
26
Мариане обикаляше из градината. През изтеклата седмица двете с Паскал бяха работили неуморно, за да ѝ върнат предишния вид. Засадиха всякакви растения, купиха нови семена: кандилка и лятна азалия, мак и слез, зокум и мирта. Мариане посипа хортензиите с вар и прекопа зеленчуковата градина. Храстите тежаха от плодове. Глогът и съсънките цъфтяха в целия си разкош. Навсякъде от тревата се подаваха парички, теменужки и мънички ягоди, които скоро щяха да узреят. Колко прекрасно беше да рови земята с голи ръце!
Откакто двамата с Ян бяха присъствали на онова погребение в морето, Мариане обичаше всичко, което правеше. Обичаше магията на това парче земя, възникнало от гранит и кварц, от вода и светлина. Магията беше навсякъде, даже в масления сладкиш.
Бретонски сладкиш — на древния им език „квиг анам“: брашно, пресни яйца, голямо количество солено масло, ситна и едра захар. Равни части от всичко, без да се меси прекалено дълго. Необходима е магия, казваха някои, за да се получи такъв сладкиш, че завинаги да завладее човешката душа и човек никога да не забрави къде е опитал първото парче.
— Добрите вещици умеят да приготвят сладкиши — обясни Паскал на Мариане и ѝ показа как се прави бретонски сладкиш, ала сладкишите на Мариане никога не се получаваха толкова добре и нямаха този интензивен и омагьосващ вкус като тези на Паскал.
Мариане обичаше даже умивалника в Ар Мор, въпреки че никога не беше харесвала умивалници. Обичаше и нещастно влюбения Жанреми и всяка вечер го принуждаваше да седне и да напише любовно писмо до Лорин. Той все още не смееше да изпраща писмата и ги съхраняваше в хладилното помещение, в празно сандъче за салати.
В каменната къща на семейство Гоашон Мариане откри коса, с която щеше да приведе в ред моравите покрай входната алея и между чимширите и ябълковите дървета, огласяни от песните на пъдпъдъци и авлиги.
Когато започна да коси около гаража, тя видя Емил да я гледа от кухнята и му кимна. Забеляза, че днес той трепери особено силно, но вече знаеше, че му е по-приятно да се прави, че не вижда.
Малко по-късно старият бретонец застана до нея и ѝ даде знак да го следва. Отвори гаража и ръждясалите панти изскърцаха жално. В здрача Мариане забеляза снежнобял стар джагуар, а до стената бе подпрян прашен мотопед „Веспа“. Видя още велосипед, туби с бензин и газови патрони.
Емил подаде на Мариане лист от бележник и извади от джоба на панталона си няколко банкноти.
Мариане зачете смаяно: Масло, средно солено, мляко, козе сирене, портокали…
Покупки?
Емил ѝ хвърли ключа на колата.
— Мосю! Аз не умея… всъщност мога да шофирам, но… тази кола…
Емил извъртя очи и недоволно цъкна с език. Посочи колата, отвори предната врата и нетърпеливо ѝ махна да се настани на седалката.
— Аз… не мога! Не ми позволяваха… Беше ми забранено да…
Емил нервно затръшна вратата. Мариане се разплака.
Само след четвърт час тя седеше зад волана и британската лимузина подскачаше по тесния горски път.
— Отворете очи! — заповяда ѝ Емил, когато джагуарът се промуши между два стари бука и дясното странично огледало клюмна.
Мариане примигна.
Беше плакала така сърцераздирателно, че Емил се почувства като свиня. Накрая ѝ връчи смачканата си носна кърпа и отново отвори вратата.
— Моля — процеди през зъби и Мариане се подчини.
Той сложи лявата си ръка върху нейната десница и завъртя ключа. Мариане натисна педала и той поведе ръката ѝ към лоста със скоростите.
— Давай, давай! Газ!
Джагуарът направи скок. Мариане натисна спирачката, куплунгът изскочи, моторът се задави.
— Не така! — Емил гневно плесна с ръце. — По-внимателно!
Мариане включи двигателя, излезе от гората и потегли по селския път към Кердрук.
— Колата има и трета скорост, мадам — изръмжа Емил. — Има и четвърта, затова спокойно дайте газ, хайде!
Джагуарът фучеше със сто километра по тесния път в посока Неве. Мариане се взираше с широко отворени очи в асфалта. Приличаше ѝ на сив водопад, изтичащ под гумите. Под мишниците ѝ се стичаха вадички пот.
Мариане отново настъпи газта.
Емил затвори очи.
С помощта на безмълвните му жестове двамата стигнаха до супермаркета в Неве, където Мариане величествено зае две паркоместа. Треперещите ѝ ръце с мъка се отделиха от волана.