— По дяволите — прошепна тя.
Очите ѝ пламтяха.
Емил слезе с усмивка, но бързо обърна гръб, за да не го види Мариане. Още не беше свършил с нея.
Представи я на Лорен, веселия мъжага зад препълнената витрина с месо: кръгъл череп, вирнати мустаци, искрящи кафяви очи и малко коса зад ушите.
— Здравейте, мадам Мари-Ан — рече Лорен, намигна и ѝ подаде ръка.
Емил кимна на Мариане, даде ѝ парите и листчето и седна в малкия бар между паркинга и бензиностанцията. Нямаше намерение да ѝ помага в покупките. Тази жена трябваше да се изправи на собствените си крака, той не бе длъжен да я носи!
Двамата се върнаха успешно в Кердрук и Мариане подреди покупките в килера и в хладилника. Понечи да благодари на Емил, но той я спря с недоволен жест.
— Мерси — каза въпреки това тя. — За всичко, най-вече за колата.
— E-ket ma vi en da sav, e kavi bazh d’en em harpan — отговори ѝ тихо той на бретонски, сякаш бе отгатнал мислите ѝ. (Докато можеш да ходиш изправена, ще си намериш бастун. Докато имаш кураж, ще ти помагат.)
Мариане вдигна глава към стария жилест мъж. За първи път говореше с нея. И дори повече: усмихваше ѝ се с искрена сърдечност.
Паскал излезе, препъвайки се, от спалнята; носеше една от пижамите на Емил и гумени ботуши. Целуна мъжа си, затвори очи и въздъхна. Толкова силно го обичаше…
— Все още ли искате да се убиете, Мариан? — попита Емил и Паскал уплашено затисна устата си, за да не изпищи.
Мариане пребледня.
— Откъде знаете?
Емил почука по гърдите си.
— Защо дойдохте тук, за да умрете?
Питаше съвсем спокойно, сякаш ставаше дума за плановете ѝ за вечерта.
— Исках да видя морето — отговори Мариане.
— Морето… — повтори Емил.
Погледът му се устреми към някакви вътрешни дълбини.
— Морето крие бунт, но и дълбоко мълчание. Нищо не го свързва с нас, но ние копнеем морето да разбере нашите мисли и действия. Поиска ли ви морето?
— С радост бих потънала във вълните — отвърна тихо Мариане. — Морето щеше да покрие всичко. Щеше да мине над мен и да ме забрави. Така трябваше да стане. Аз търсех смъртта.
— А после? — попита със страх Паскал.
— После се появи животът.
Мариане се върна в Ар Мор малко преди началото на вечерната смяна. Пред вратата на стаята ѝ лежеше бяла роза и разпръскваше нежен аромат на малини. До нея имаше картичка с църквата в Пенмарк, която ѝ бе показала, че иска да живее.
Ян.
27
Понякога се питаше дали заслужава да е толкова щастлива.
След първия им излет Мариане и Ян се виждаха всеки ден. Той идваше да обядва в Ар Мор, чакаше смяната ѝ да свърши и двамата прекарваха следобеда заедно, докато дойдеше време Мариане да се върне при тенджерите и тиганите. През дните, когато тя отиваше при Паскал и Емил, той или я придружаваше и сядаше да рисува на терасата, или идваше едва късно вечерта, след като тя приключеше с работата.
Най-често Ян идваше по два пъти, следобед и вечер. От него Мариане учеше френски по-бързо, отколкото от другите; навярно причината беше в гласа му, в топлите двуцветни тонове. Обичаше да пътува с реното му из областта, да посещават рибарските селища наоколо, да разглеждат безбройните замъци и самотни параклиси. Обичаше да го гледа. Особено я привличаха силните му рамене, които подхождаха повече на дърводелец, отколкото на художник.
Двамата бяха като опиянени — с такава необузданост се впиваха един в друг и всеки пиеше от присъствието на другия, сякаш това беше последното му питие.
Мариане свикна мъжът с морските очи да я рисува. Ян никога не ѝ показваше картините си, но погледът му казваше всичко и тя знаеше каква я вижда той.
Ян пълнеше скицник след скицник с лицето и ръцете на Мариане, все едно какво правеше тя. Дали готвеше или работеше в градината, дали седеше тихо с котка в скута си или тананикаше, докато чистеше зеленчуци.
Досега не се бяха целунали нито веднъж.
Мариане не бързаше с целувките — знаеше, че тогава ще започнат нов период. От първата целувка ще последват две, а от тях — цял порой. Нямаше да се задоволят задълго с устните си, а щяха да потърсят пътя към телата. Това я плашеше.
При мисълта, че един ден Ян ще я съблече, Мариане трепереше вътрешно. Не искаше той да я види гола. Остарялото ѝ тяло. Кожата, гънките и вдлъбнатините, неравностите и обидните петна, които остаряването полага върху женското тяло. Въпреки това. Все по-силно копнееше ръцете на Ян да не се задоволяват само с бузите, устните и ръцете ѝ. Но колко ужасно и жестоко щеше да бъде, ако той не я хареса! Не, по-добре да не бързат с целувките…