Той беше първият мъж, който я бе нарекъл красива въпреки бенката и въпреки всичко друго. Тя не беше луда. Не.
И не беше мъртва.
Погледна към мъжа, който я извади от Сена, без да го е молила. Той беше лудият. Достатъчно луд, за да приеме, че човек трябва само да оцелее, за да живее.
Мариане не се възпротиви, когато санитарите я настаниха на носилката и я вързаха с коланите. Докато носилката се търкаляше към отворените врати на линейката, непознатият с небесносините очи посегна към ръката на Мариане. Тя я усети топла; топла и сигурна.
Мариане видя отражението си в големите черни зеници; видя светлите си очи, които винаги ѝ изглеждаха твърде големи, прекалено малкия нос, сърцевидното лице и тъмносивата коса, сиво-кафява като мъртво дърво.
Мариане отвори шепата си и видя брачната халка.
— Извинете, че ви създадох проблеми — промълви тя, ала той поклати глава.
— Извинете ме — допълни тя с оскъдния си френски.
— За нищо — отговори сериозно той и удари с длан по гърдите си. — Разбрахте ли ме?
Мариане се усмихна. Каквото и да е казал, сигурно е прав.
— Аз се казвам Ерик.
Мъжът подаде чантата на Мариане на лекарката.
— Мариане — понечи да каже тя, но се отказа.
Достатъчно беше той да разкаже на приятелите си как е измъкнал една луда от водата. За какво му е име? Имената не казват нищо.
Мариане посегна към ръката на Ерик.
— Моля ви — прошепна тя. — Моля ви, задръжте го.
Той впи поглед в пръстена.
Вратите на линейката се затвориха.
— Мразя те, Ерик — изсъска Мариане и отново усети как сухите, но толкова внимателни пръсти се плъзгат по бузата ѝ.
По време на пътуването коланите се врязваха в плътта ѝ. Лекарката ѝ направи инжекция. Заби игла във вената на лакътната свивка, извади втора спринцовка с пеперудени крилца и я постави върху китката на Мариане, за да ѝ сложи система.
— Съжалявам, че се наложи да излезете посред нощ заради мен — пошепна Мариане и погледна в кафявите очи на лекарката, ала тя избегна погледа ѝ.
— Аз съм германка — промълви Мариане зазубрената фраза. — Германка.
Ама че смешна дума на френски — „алеманд“. Прозвуча ѝ глупаво.
Лекарката я зави с одеяло и започна да диктува. Младият асистент с едва набола брадичка записваше. Силното успокоително подейства.
— Германка съм — промърмори Мариане и заспа.
3
В съня си седеше на Пон Ньоф. Свали часовника, какъвто не притежаваше, счупи стъклото на камъка, свали стрелките от циферблата и ги хвърли в реката.
Сега вече никой нямаше да се притеснява от времето. То щеше да спре веднага щом тя скочи, и никой нямаше да ѝ попречи да се понесе към морето.
Ала когато скочи, тя започна да пада бавно, възпирана сякаш от течна смола. От водата се надигаха тела, носеха се покрай нея, нагоре, докато тя падаше. Мариане разпознаваше лицата им. Всяко отделно лице. Нейните мъртви. Онези от хосписа с умиращи, където беше работила след смъртта на майка си. При тях не ходеше никой — хората се страхуваха, че смъртта е заразна. Мариане държеше ръцете им, когато стигнеха до границата, нейната ръка ги водеше към нищото оттатък.
Някои се отбраняваха, отчаяни, хленчещи. Други се срамуваха от умирането. Ала всички търсеха погледа на Мариане и се вкопчваха в него, докато очите им гаснеха.
В съня ѝ умиращите също потърсиха погледа ѝ и посегнаха към ръцете ѝ. Гласове, тъгуващи за всяка неосъществена мечта, за всяка ненаправена крачка, за всяка неизречена дума, особено за гневните. Обречените на смърт не можеха да си простят, че не са направили, каквото трябва. На смъртния си одър признаваха на Мариане какво не са сторили през живота си, какво са пропуснали поради липса на смелост.
Заля я ярка пронизваща светлина. Мариане отвори очи и видя Лотар да стои в края на леглото. В тъмносиния костюм със златни копчета изглеждаше като слязъл от яхта. До него стоеше жена в бяло. Ангел ли беше тя?
И тук беше ужасно шумно. Пиукаха машини, говореха хора, работеше телевизор. Мариане затисна уши.
— Здравей — промълви след малко тя.
Лотар направи крачка към нея. Тя не можа да се види в очите му. Той се наведе над нея и я огледа, сякаш не беше сигурен какво вижда.
— Защо го направи? — попита най-сетне мъжът ѝ.
— Какво съм направила?
Той разтърси глава. Сякаш не проумяваше.
— Защо разигра този театър?