Помилва акордеона и мехът въздъхна. Прозвуча кратък, не съвсем ясен акорд. Мариане се вслуша. Невъзможно. Никой акордеон не свиреше сам. Лунната светлина позлатяваше инструмента.
Два и половина. Още три часа до изгрев-слънце.
Мариане свали нощницата, намъкна джинсите и зеленото кожено яке. Взе акордеона и слезе долу на кея.
Котаракът се бе свил на кълбо върху седалката на веспата и щом я видя, скочи. Очите му святкаха в тъмната нощ.
Мариане сложи акордеона на гърба си и се наслади на тежестта му. Котаракът стоеше и я гледаше.
Няма да те попита нищо. Не, Мариане не беше съвсем сигурна. От тази котка можеше да се очаква всичко.
Даде газ и полетя в нощта. Шосето беше пусто. Не я пресрещна нито една кола, нито един велосипедист, дори чайките още спяха. Мариане чуваше само бръмченето на двигателя, вкусваше нощната роса и усещаше как нощният хлад пълзи по голите ѝ глезени и нагоре. Тежестта на акордеона опъваше гърба ѝ. При всяка неравност по пътя мехът се отваряше или затваряше леко. И отново се чуваше онази въздишка, онзи малък акорд.
Мариане слезе на плажа Таити и погледна към черно-синия Атлантик. Над главата ѝ светеха звездите, под стъпалата ѝ проскърцваше морският пясък. Решително свали акордеона от раменете си, обърна го, сложи го на гърдите си и отвори мяха. Издишване. Вдишване.
Винаги беше обичала ла минор. Премести пръсти на две копчета от „до“.
Издишване. Вдишване.
Не беше свирила от… цял човешки живот. От сто години.
Мариане натисна с показалеца и безименния пръст и разтегна мяха. От дълбините на инструмента прозвуча меланхоличен акорд, възвишен, величествен… и шумен. Понесе се в нощта и завибрира в корема и в сърцето ѝ.
Точно това беше обичала в акордеона — чувстваше музиката в корема, гърдите и слабините си. И най-вече в сърцето. Звуците се пренасяха върху тялото ѝ. Тя събра мяха и акордът ла минор превърна нощта в музика.
Мариане отпусна ръце и падна тежко в пясъка. Акордеонът имаше нужда от морето, за да се събуди от вцепенението.
Като мен.
Мислите ѝ успешно бяха избягали от Лотар, сега обаче отново я връхлетяха, застрашителни като буря.
Наистина ли ми беше толкова лош мъж? Не беше ли по моя вина? Наистина ли се опитах да променя нещо? Може би не го обичах достатъчно. Не бихме ли могли да опитаме отново? Нима той не заслужава да му дам шанс? Нали се казва, че любовта е да приемеш другия, какъвто е? Наистина ли го приех?
Толкова време отсъстваше от къщи. Не, не беше достатъчно дълго. Тя бе навлязла в един напълно нов живот, но четиресетте години с Лотар си оставаха, нямаше как да ги заличи. Не можеше да ги съблече като стара нощница. Те я следваха, където и да отидеше, с когото и да се смееше. Те бяха като това море, което постоянно гризеше сушата и никога нямаше да я остави на мира.
— Проклятие! — прошепна Мариане, после изкрещя: — Проклятие! — Кресна към вълните: — Дявол да го вземе! — Вдигна акордеона и отново засвири.
Тангото на проклятието. Пръстите ѝ не намираха копчетата. Този акордеон беше напълно объркан: фа под до, ре под ла, сол над до… Мариане ругаеше и натискаше клавишите, акордеонът издаваше звуци — молба, писък, омраза, страст, копнеж… Мариане успя да овладее звуците, вдъхна им пространство и сила, изпрати ги надалеч в мрака. Мехът се пълнеше със солен въздух. Мариане се изтощи бързо и облегна глава върху инструмента.
Вдишване. Издишване. Мариане чу женски смях. Да не би да беше дошла Нимуе, господарката на морето?
Мариане вдигна глава към лунния сърп. Луната се бе превърнала в люлка от бледо сребро и се криеше от слънцето.
Пръстите ѝ се задвижиха колебливо. Опитаха се да си спомнят. Да засвирят най-хубавата песен, която някога беше изпълнявала на акордеон. Песента за сина на луната. Ре минор, сол минор, фа мажор, ла. Hijo de la luna.
Мариане продължи да свири, докато пръстите ѝ изтръпнаха от утринния студ и влагата. Лявата ръка я болеше от разтягането и прибирането на мяха, гърбът ѝ отказваше да носи тежестта на инструмента. Утринната зора свали палтото на нощта, на изток изгря слънцето.
Изтощена, Мариане остави инструмента. Страхуваше се. Не знаеше какво е истина и какво — желание. Бавно подхвана „Либертанго“ на Пиацола.
Не получи отговор. Отникъде. Само въпроси и въпроси.
29
След четири дни, на 14 юли, Мариане имаше чувството, че Ар Мор и хотелът са огледално обърнати. От ранно утро изнасяха и подреждаха на кея маси, столове, половината съдове в кухнята и преносим бар. Навсякъде се развяваха пъстри лампиони. Вече бе издигната покрита сцена, от прозорците висяха френски и бретонски знамена.