— Защо, скъпа? Наистина изглеждаш прекрасно. Особено дупето ти — засмя се Мари-Клод.
— Това не е дупе, а задник! Закача се с мъжете, докато аз гледам на друга страна, и не мога да го спра.
Когато нощта се приближи към деня, цял Кердрук изпя Марсилезата. След последния такт музикантите преминаха към танго и кеят се превърна в цветна вихрушка от развени женски поли.
Пол седеше със скръстени ръце на терасата на Ар Мор и наблюдаваше Розен. Опряна на парапета, тя следеше с безизразно лице танцуващите двойки.
„Момчето“, както Пол наричаше младия ѝ съпруг, досега не бе танцувало с нея нито веднъж. Това със сигурност не ѝ харесваше. Розен обичаше да танцува, обожаваше аржентинското танго. Влагаше в тялото си всички любовни чувства, на които беше способна. Влагаше плахост, страст, страх и гордост.
Пол знаеше, че ако мъжът откаже на жената да танцува с нея, това означава да пренебрегне част от личността ѝ, а това беше обида, която Розен нямаше да прости никога. Защото тя имаше какво да даде. Тя се отдаваше. Мъжът, който не танцуваше с нея, никога нямаше да разкрие душата ѝ изцяло. Заради Розен Пол беше вземал часове по танци. Упражняваше се с Ян, защото той знаеше как да танцува с жена, която иска да завладее.
Пол забеляза момчето. Носеше две чаши вино и вървеше право към него.
— Здравей, Пол — поздрави младокът свръхучтиво.
— Днес жена ми изглежда възхитително, не намирате ли? — попита Пол.
— Тя вече не ви е жена.
— Казахте ли ѝ колко е красива?
— Не мисля, че това ви засяга.
Младият мъж се обърна да си върви. Музикантите бяха завършили бързото танго и изпълняваха жална мелодия „гверц“. Само онези, които се обичаха така болезнено, че телата им можеха да го изразят, продължаваха да танцуват. Другите се върнаха при чашите или при самите себе си.
— Знаех си, че не сте способен да обичате Розен така, както тя заслужава — рече Пол в гърба на младия мъж.
Най-после се сети за името му: Серж. Беше се постарал да го забрави. Ама че глупост!
— Тя вече не ти е жена! — повтори гневно Серж.
— Обаче все още се чувства моя жена. Да се обзаложим ли?
Серж отново му обърна гръб.
— Да се обзаложим ли? — попита силно Пол.
Серж се завъртя рязко. Арогантността го бе напуснала.
— Нашата любов е по-голяма от всичко, което си бил за нея — изсъска той.
— Е, тогава няма защо да се страхуваш от изхода на облога ни. Или те е страх от един стар мъж?
Серж го зяпна с леко остъклени очи. Пол разкърши рамене и се усмихна на мъжа, който спеше с голямата му любов, будеше се до нея, спореше с нея и я гледаше как се смее.
— Какво искаш? — изръмжа Серж.
— Един танц. Само един.
— Смешно! — изпухтя Серж.
— Точно така. Няма от какво да се страхуваш.
Пол стана и с преувеличено учтив жест предложи на Серж да се настани на мястото му. Наведе се и пошепна в ухото му:
— Гледай и се учи.
Колет видя как Пол извика нещо на музикантите.
Забеляза, че Симон се е запътил към нея с поредния си чудноват подарък, но като я видя да седи плътно прилепена до Сидони, се стресна и се отдръпна настрана. Всичко това нямаше значение за нея и тя се постара да го прогони от съзнанието си.
Двете със Сидони седяха на ремонтираната тераса на хотела и мълчаха. Колет сложи ръка в ръкавица с цвят на сьомга върху корицата на книгата, положена пред нея на масата. Бутна я леко към другата страна на мълчанието.
— За… за годишнината от нашето приятелство. За 14 юли — промълви тя и веднага осъзна колко изкуствено бяха прозвучали думите ѝ.
Сидони посегна към книгата едва когато Колет оттегли ръката си.
— „Писмото на камъните“ — прочете тихо тя. — От Роже Кайоа[25].
Колет проследи как Пол отиде при Розен и се поклони. Розен му обърна гръб. Пол каза нещо на гърба ѝ и Розен се завъртя рязко.
— Кайоа бил философ и социолог. През 30-те години на XX век принадлежал към сюрреалистите. Заедно с Жорж Батай основал Колежа по социология — чу се Колет да обяснява поучително с неестествено висок глас.
— Колко хубаво — пошушна Сидони.
— Той възприема камъните като противоположност на динамиката. Едва чрез тяхната неподвижност търсенето на човека става видимо… значи, без камъните не бихме забелязали, че се движим, и… — Колет замлъкна. Какви ги говореше?
— Камъните не са неподвижни — проговори след малко Сидони.
И двете следяха какво правят Пол и Розен. Той изведе бившата си жена в средата на кея. Наполовина я водеше той, наполовина го тласкаше тя. Лицата им изразяваха болка. На сцената цигуларят даде знак. Прозвучаха първите акорди на танго. Водеше акордеонът, цигулката го следваше по петите.