Розен усети как той притиска слабините си към нейните и се отри в него. Погледна в очите му и Пол видя триумф, наслада и дълбоко отчаяние.
Като магнити, които се привличат, сблъскват се и променят полюсите си, за да се отблъснат, засилват се и се сблъскват отново и отново, безогледно, безсрамно, нагло. Желание. Двамата все още се желаеха.
Не беше нужно Пол да погледне към Серж, за да разбере, че той не харесва онова, което вижда.
Серж проумя, че Пол бе съумял да събуди у Розен нещо, до което той нямаше достъп. Да стигне до сърцевината ѝ. Младият мъж стисна ръце в юмруци и пръстите му побеляха. Дори когато Пол и Розен се отдалечиха от кея и потънаха в мрака, Серж не можа да се изправи. Нямаше сили да го стори.
Колет също не събра сили да отдели поглед от лицето на Сидони. Чувстваше се като топче от флипер, което балансира върху треперещото връхче на последния лост преди вратата към загубата.
— Какво е това? — бе попитала тя и бе поставила под въпрос всичко, целия си живот. Вече знаеше, че животът ѝ е могъл да протече и по друг начин.
— Все още ли не знаеш? — промълви Сидони и очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Твърде късно ли е вече? — пошепна Колет.
Преди Сидони да отговори, върху асфалта се разбиха няколко чаши. Последваха ги крясъци. Гневен мъжки глас.
Серж бе преобърнал масата, където дълго бе седял неподвижен, неспособен да предотврати отвеждането на Розен. Пол я бе скрил в сенките на нощта, за да я люби.
Жанреми, Симон и месарят Лорен от супермаркета укротиха беснеещия младок и го затвориха в хладилното помещение да прави компания на рибите и полуразмразените багети.
Музикантите на сцената призоваха гостите да се наредят за гавот — бретонското хоро, което се получава само когато участват всички, когато всеки танцува с всеки. Дядото с внучката, цялата в пиърсинги, кметът със скандалната селска вдовица, любовникът ѝ с жената на свещеника, заловени за малките пръстчета. Мъжете подскачат, жените се въртят около тях кокетно и колебливо.
Паскал се озова до машинен инженер от Рагенез, който я попита дали не би могла да му заеме за няколко дни добрата вещица, която обучавала в градината си. Паскал не разбра точно за какво става дума и отговори, че първо ще попита мъжа си. Падриг стоеше зад бара и отпускаше малки бутилки медена вода, а Жанреми наблюдаваше Лорин, увлечена в разговор с един от парижаните, които всяка година през юли идваха в скъпите си вили в Порт Манех. Чиновници в гладени джинси.
Готвачът едва издържаше да гледа как Лорин се усмихва и кима, а парижанинът, пременен в шикозен жакет, я поглъща с поглед. Накрая побутна Падриг.
— Иди и попитай онзи грозен парижанин какво иска да пие.
— Виждам само един хубавец — промърмори неясно Падриг и се заклатушка нататък.
Жанреми си представи всичките онези цветя, които тайно беше купил за Лорин. Лежаха в хладилното помещение заедно с писмата, които ѝ пишеше, изпълнени с комплиментите, които не излизаха от устата му.
Колет сложи ръка върху пръстите на Сидони. Усети как старата ѝ приятелка трепери.
Симон погледна към двете жени и разбра какво изразяваха лицата им, въпреки че устните не се осмеляваха да го произнесат. Затова не посмя да помоли Колет да танцува с него. По-добре да върне подаръка на Гвен II. Бе решил тази вечер да го положи в краката на Колет заедно с чувствата си, но видяното му показа с безпощадна яснота, че тя никога няма да стане неговото пристанище. Сърцето му се разкъса като верига на котва.
След фойерверките в полунощ балът приключи бързо. Кеят остана да лежи като изтощена любовница, която няма сили да покрие с чаршаф многократно докосваното си тяло.
Мариане търсеше чаши, захвърлени в храстите или оставени на стената на кея. Ян помогна да внесат столовете и сега двамата с Жанреми пиеха калвадос в кухнята.
Мариане събра и последните чаши от празния кей, остави таблата и застана насред сцената. Чувстваше се готова да изпълни песента за сина на луната, мелодията вече звучеше в нея. Затананика и си представи как свири на акордеона, облечена в червена рокля. Как накрая сгорещените, усмихнати лица на танцуващите се обръщат към нея, как всички ръкопляскат. Отвори очи и се засрами — каква непостижима мечта.
Ян се отдели от вратата на Ар Мор, откъдето я беше наблюдавал, улови ръката ѝ и ѝ помогна да слезе от сцената. Привлече я към себе си със сила, която я възхити. Тялото му излъчваше топлина, която проникна под кожата ѝ. Ян нежно взе лицето ѝ между ръцете си. Устата му се приближи. Тя не искаше да се извърне, а и той нямаше да ѝ разреши. Ян я целуна.