— Исках да умра.
Лотар опря длан до главата ѝ.
— Защо?
С коя лъжа да започне?
— Всичко е наред… — Не, нищо не беше наред. Или: — Не се притеснявай. — Макар че той трябваше да се притесни.
— Аз… аз…
— Аз, аз — изръмжа Лотар. — Добра причина. Аз.
Защо просто не му каже: не искам повече. Не мога повече. По-добре да умра, отколкото да продължа да живея с теб.
Мариане опита отново.
— Аз… искам…
Отново замлъкна. Устата ѝ сякаш бе пълна с пясък.
— Исках да го направя. Да направя, каквото искам аз.
Мъжът ѝ се изправи.
— Да направиш, каквото ти искаш? Аха. И ето какво се получи. Само се погледни.
Лотар се изсмя. Погледна към сестрата, която стоеше и ги зяпаше, и пак се засмя. Сестрата се засмя с него, сякаш се намираха в цирка и клоунът тъкмо се бе спънал.
Мариане усети как бузите ѝ пламнаха.
Лотар приседна на края на леглото с гръб към нея. Смехът му рязко секна.
— Когато ми се обадиха, бях на автопилот. Наложи се да платя и твоето меню. Готвачът не се интересува, че си решила да се самоубиеш.
Мариане издърпа завивката. Мъжът ѝ бе седнал върху нея и тя не успя да се завие. Чувстваше се гола.
— Метрото работи само до един. И това ми било световен град! Наложи се да взема такси. Струваше ми колкото автобуса от нас до Париж и обратно. Ясно ли ти е?
Лотар издиша шумно, сякаш се опитваше да не се разкрещи.
— Ти изобщо знаеш ли какво ми причиняваш? Искаш да треперя, така ли? Искаш всяка нощ да оставям лампата включена, за да следя дали няма да се самоубиеш?
— Съжалявам — изохка Мариане.
— О, съжаляваш! Знаеш ли кой ще изглежда виновен? Знаеш ли как ще ме зяпат хората, защото жена ми е решила да се самоубие? Ти разруши всичко, всичко. Изобщо не си помислила какво ми причиняваш, когато си решила да направиш, каквото ти искаш. Като че ли някога си знаела какво искаш!
Лотар погледна часовника си. „Ролекс“. Изправи се.
— Автобусът потегля обратно точно в шест. Писна ми от твоите шегички.
— А аз… как ще се прибера вкъщи?
Мариане чу умолителните нотки в гласа си и се засрами. Не притежаваше нищо, нищичко, никаква гордост.
— Касата ще ти плати транспортирането до дома. Утре ще дойде психолог да те разпита. Ако не си замина, билетът ми става невалиден. Ти скачаш сама от моста, аз си заминавам сам, всеки прави, каквото си иска. Имаш ли какво да възразиш?
— Няма ли да ме прегърнеш? — попита умолително Мариане.
Мъжът ѝ си отиде, без да я погледне.
Когато извърна глава, Мариане срещна погледа на жената от съседното легло. Беше изпълнен със съчувствие.
— Той чува зле — обясни бързо Мариане. — Просто… просто не ме чу. Не ме чу, разбирате ли?
После се зави презглава.
4
След около час ангелът с жадните очи, сестра Николет, енергично издърпа одеялото и тресна на масичката табла с ядене.
Мариане не се докосна до храната. Приличаше ѝ на тъпкано до смърт животно, хлъзгавите ръбове миришеха на гнило дърво. Маслото беше твърдо като камък, супата рядка, с три парченца морков и стръкче зелен лук. Мариане даде супата на жената от съседното легло. Тя понечи да я погали по ръката, но Мариане се отдръпна уплашено.
Окачи системата си на поставката и излезе. През цялото време придържаше късата клинична нощница, отворена отзад. Босите ѝ стъпала издаваха жвакащи звуци при докосването до пода. Мина по коридора и стигна до следващия, напреки на първия. На ъгъла се намираше остъклената стая на сестрите.
Работеше малък телевизор. Възбуденият Никола Саркози обясняваше на нацията от какво е недоволен, в пепелника тлееше цигара. Николет слушаше радио, прелистваше списание и ядеше суха паста.
Мариане се приближи. Музиката… Цигулки. Акордеон. Кларинети. Гайда. Мариане затвори очи, за да види своя филм.
Видя мъже да танцуват с красиви жени. Видя дълга маса, деца и ябълкови дървета, слънцето, осветяващо морето на хоризонта; видя сини капаци на прозорците, стари каменни къщи с покриви от сиви плочи и малък параклис. Мъжете бяха килнали шапки на тила. Мариане не познаваше песента, но много ѝ се искаше да я изпълни. Звуците на акордеона я пронизаха право в сърцето.
Някога свиреше на акордеон. Първият беше съвсем малък, но когато ръцете ѝ станаха достатъчно дълги, ѝ купиха голям. Всъщност го купи баща ѝ, за петнайсетия ѝ рожден ден. Майка ѝ мразеше акордеона.
— Научи се да шиеш, така поне няма да вдигаш шум.
Един ден Лотар изнесе акордеона на боклука.