— Мариан, моля те. Чуй ме, любов моя…
Мариане сложи пръст върху устните му. Колко обичаше тези красиво извити устни! Как я гледаше той без очила под ярката светлина на следобеда… По дяволите, допреди минути се бяха любили с буйна страст. Поглеждаха се плахо, защото силната светлина на деня им показваше, че вече не са млади. Ала чувствата им бяха млади, копнежите им бяха силни.
Връхлетя я вълна от срам.
Аз съм прелюбодейка.
Харесваше ѝ да се люби с Ян. Щеше да го направи пак, ако можеше.
Ала не можеше.
Всичко това беше вътре в нея, но тя не смееше да го изрече.
Навлече якето и обу платнените мокасини. Посегна към куфара.
— Мариан!
Ян скочи от леглото, без да помисли да се облече. В очите му имаше тъга.
— Сбогом, Мариан — пошепна нежно той и я заключи в прегръдката си.
Мариане прегърна мъжа, който я обичаше, както Лотар никога не я беше обичал; Лотар никога, никога не бе направил жест, с който да ѝ внуши чувството, че тя е незаменима за него. Това чувство я възхищаваше и плашеше едновременно. С тази уплаха тя се спусна по стълбите и излезе от хотела.
Мариане застана под следобедното слънце, обгърнаха я светлина и въздух, силни цветове — те бяха навсякъде, по дърветата и във водата. Мариане хвърли поглед към отворената врата на кухнята.
Жанреми! Трябваше да каже на Жанреми, че…
Чу гласове откъм терасата. В следващия миг осъзна, че там работи телевизор. Чу да произнасят името ѝ и разбра, че всички са я видели. Вече всички знаеха, че тя е измамница, бегълка, луда самоубийца.
Мариане не посмя да излезе пред очите им. Котаракът се сви в краката ѝ. Мариане го заобиколи, без да го погледне. Тогава котаракът изпищя. Не мяукаше, не фучеше, а пищеше дрезгаво, сякаш се опитваше да изтръгне от гласните си струни звуци, различни от котешките.
Мариане не се опита да избърше сълзите, които замъгляваха погледа ѝ. Вдигна куфара и закрачи по тясната уличка, която я отдалечаваше от пристанището, от Ян, от котарака и от всички. Трябваше веднага да се махне от Кердрук.
Мариане вървеше, без да се оглежда. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-силно ставаше чувството, че са я зашили в чувал и ще я удавят; трудно ѝ беше да диша. Все едно беше на смъртно легло.
32
Без да го е планирал, на връщане към Кердрук Жанреми се отклони към Роспико, а после зави към Кераско, петстотингодишното село на тъкачите с реставрирани каменни къщи с покриви от сиви плочи.
В края на селото живееше мадам Жилбер. Жанреми влезе с мотора в двора ѝ, обграден от високи борове; свали каската и чу шума на морето. Представи си писмата до Лорин, които мръзнеха в хладилното помещение.
Намери мадам Жилбер на задната тераса, високо над пътеката към брега. Беше сама.
— Свалете слънчевите очила.
Това бяха първите думи, които двамата си размениха, след като Жанреми издърпа мадам Жилбер от стола и я отведе в спалнята. Тя свали очилата, сложи ги на нощното шкафче до снимката на мъжа си и закри очи с ръце, за да прикрие бръчките си.
Сините кепенци на прозорците не допускаха яркото слънце в стаята. Когато очите на Жанреми привикнаха с полумрака и тялото му се сля с тялото на мадам Жилбер, той отново помисли за Лорин. После обаче я забрави и престана да мисли; само усещаше. Мадам Жилбер охкаше от болка и учудване, а той ставаше все по-безогледен. Спря едва когато я доведе до безумен оргазъм.
Жанреми не обичаше мадам Жилбер, затова ѝ беше любовник. Отдавна не беше идвал при нея, горе-долу от времето, когато разбра, че е истински влюбен в Лорин. Оттогава не беше спал с нито една жена, за да се запази за Лорин, но днес бе осъзнал, че това е глупост. Или може би не беше?
Мадам Жилбер не го попита защо не е идвал толкова отдавна. Знаеше причината, защото имаше опит, знаеше също, че е невъзможно да се наслаждава дълго на мъж, с двайсет години по-млад от нея.
Пръстите ѝ с грижливо лакирани нокти милваха влажните косъмчета по тила на Жанреми. Той имаше чувството, че празнува сбогуване в обятията ѝ. Сбогуване с една идея, с един вариант. Беше живял на границата, а сега се бе върнал в своята страна. Тук имаше връзки, нищо трайно. Вятърът отнасяше всичко. От другата страна навярно бе земята на любовта. Дълбоко вкоренена, отстояваща себе си срещу бурите и страха. Земята на Лорин.
Да спи с мадам Жилбер, означаваше да забрани на любовта да идва в живота му.
Тя седна в леглото и запали цигара.
— Довечера ще има буря…
— Ще ме приемете ли пак? Скоро? — попита Жанреми.