Закрачи към пазара. Куфарът ѝ ставаше все по-тежък. Стигна до края на пазарния площад, все след ятото. Мина покрай Маринариума, после тръгна покрай стената на пристанището и изведнъж видя пред себе си Атлантика. Сиво-син, блещукащ, безбрежен. Облаците, които се носеха над сушата, не се осмеляваха да се насочат към водата. Хоризонтът беше като невидима стена, която прерязва небето на две — на възвишено, дълбоко синьо и обикновено небе, по което са набодени бели облачета.
Два свята.
Лекият шум на вълните и неравното биене на сърцето ѝ се наслагваха на пластове в главата ѝ. След петдесет метра се озова пред старата църква, строга и величествена. Солената вода не успяваше да се справи с дебелия пясъчник.
Пред простия портал бе поставена табела: Priest available. Спешна теологична помощ. Точно до църквата имаше телефонна кабина. Мариане влезе в кабината, намери в джоба си няколко дребни монети, пъхна ги в отвора и набра номера на къщата в края на задънената улица в Целе. По линията се разнесе свирене, сякаш фучеше вятър, после тонът се промени, чу се звън. Веднъж, втори път. След третия Лотар вдигна.
— Месман!
Мариане едва не извика. Гласът му беше толкова близо.
— Ало? Месман!
Дигиталният екран примигна. Десет цента за всеки десет секунди.
Какво да му каже?
— Отговорете, моля!
Главата ѝ се изпразни.
— Мариане? Ани, ти ли си?
Не искаше да му каже нито дума.
— Мариане! Моля те, не прави грешка! Кажи ми веднага къде си! Виждам на дисплея… Ти си във Франция! Още ли си във…
Мариане бързо остави слушалката и излезе от кабината. Изтри ръката си в панталона, сякаш трябваше да се отърве от мръсни петна.
Влезе в църквата и хладната вътрешност на сградата от пясъчник изсуши потта ѝ. Скромни дървени пейки, сребърен кръст над олтара, модел на кораб в един ъгъл.
Мариане стигна безшумно до изповедалнята край сакристията. Стаичката приличаше на прастар шкаф с три врати.
— Има ли някой? — попита Мариане.
— Здравейте — отговори дълбок глас от вътрешността на шкафа.
Мариане отвори лявата врата и видя столче, до него поставка за коленичене с виолетова кадифена възглавничка. Влезе и затвори вратата.
Пое дълбоко дъх.
От другата страна на фината желязна решетка се появи лице, бледо, почти бяло, над черна якичка. Огромни тъмни ноздри.
Чу се успокояващо мърморене.
Мариане се отпусна. Тук се чувстваше сигурна. Пред въпросите и пред отговорите.
Защо бе избягала от Ян?
Къде да отиде сега?
Защо беше още жива?
— Исках да се самоубия — започна тихо тя.
От другата страна на решетката остана тихо.
— Проклятие! Обърках всичко! Исках само…
Какво всъщност искаше?
Искам само да живея. Просто да живея. Без страх. Без съжаление. Искам приятели. Искам любов. Искам да правя нещо, искам да работя. Искам да се смея. Искам да пея. Искам…
— Искам да живея. Искам да живея! — повтори силно Мариане.
От другата страна на решетката бялото на очите на свещеника блесна още по-силно.
— Разбирате ли… имам мъж, когото вече не мога да понасям. Имах живот, който вече не мога да понасям. Но не искам да сложа край — зашепна Мариане. — Това е… много просто.
Тя беше на шейсет години. Имаше още време. Никога не е твърде късно, разбра Мариане. Никога не е твърде късно, дори ако ти остава само час до нищото.
— Искам най-сетне да се напия — продължи по-силно тя. — Искам да нося червено бельо. Искам семейство. Искам да свиря на акордеон. Искам да си имам моя стая и мое легло. Писна ми да ми казват: така не се прави, какво ще си помислят хората, човек не може да има всичко, мечтите са пяна. Луда ли съм? Мъжът ми ме смята за луда, каза го даже по телевизията! Така се засрамих. И го намразих още повече, защото ме засрами.
Искам да спя с Ян! Знаете ли откога не съм имала оргазъм? Не знаете, нали? И аз не знам. Отдавна, много отдавна. Снощи и днес по обяд най-после разбрах какво значи истински оргазъм. Искам мъж, който се интересува как се чувствам. Искам да спя с Ян и да ям омар с пръсти. — Мариане стана и си удари главата. — И не искам да се махна от Кердрук. Точно така.
Няма да си отида доброволно от Кердрук. Ще се наложи да ме заловят, да ме вържат и да ме влачат.
Мариане се отпусна отново на столчето и се обърна към свещеника:
— Благодаря ви. Много ми помогнахте.
— Радвам се, мадам — отговори тихо човекът зад решетката. На немски.
Мариане скочи и излезе от изповедалнята. Мъжът я последва. Не беше свещеник, а мъж с черен пуловер с висока яка, с тъмни очила, оредяла руса коса и бележник в ръката.