— Половината година живея в Кабело[26], другата половина в Хамбург. Аз съм писател. Съжалявам, че не ви се разкрих веднага… Много се изненадах, когато просто влязохте и започнахте да говорите. После набрахте скорост и… мили боже, какви думи! Как ви дойдоха на устата? Не ги измислихте, нали?
Мариане го погледна втренчено.
— Разбира се, че не — отговори тя. — Всичко е истина.
— Питам се дали и моята жена понякога мисли така. Че се интересувам твърде малко какво чувства тя. Мислите ли, че ние, мъжете, не уважаваме достатъчно жените?
— Имате ли кола? — попита с отсъстващ вид Мариане.
Писателят кимна.
— Ще ме откарате ли в Кердрук?
34
При завръщането ѝ от Конкарно стаята ѝ беше в същия вид, в какъвто я бе оставила: леглото разтурено, гардеробът отворен, рози във вазата. Липсваше само Ян. Отпечатъкът от главата му още личеше върху възглавницата.
Изгледът от прозореца ѝ към кея на Кердрук, към старите каменни къщи и пъстрите лодки, към простора на морето беше като за първи път: толкова омайно красив, че остатъкът от света едва се понасяше.
Мариане извади багажа си от куфара, слезе в кухнята при Жанреми, върза си престилката и се зае да бърка смес за палачинки и омлет, сякаш не се бе случило нищо.
Жанреми я посрещна с отворена уста, после на лицето му изгря широка усмивка.
Женевиев влезе в кухнята и я огледа изпитателно.
— Добре дошла… отново — промълви тя. — Изминахте дълъг път, за да дойдете при нас на края на света.
— И смятам да остана тук — отговори Мариане.
— Отлично. Тогава ще пием шампанско.
Чукнаха се с усмивка.
— Жената може да пропилее половината си живот заради мъжа, който ѝ причинява само болка — заяви Мариане.
— Това е типично за жените — кимна замислено мадам Еколие. — Смятаме го за смелост.
— Да, ние сме убедени, че е важен животът на другия, не нашият.
— Да, това е рефлекс. Като дванайсетгодишно момиче, поставено от семейството на място, където ще пречи най-малко. Такова момиче винаги навреме слага масата за татко си, после разчиства и скромно чака да го обичат, защото е било достатъчно послушно.
— Според мен това е глупаво.
— Осъзнали сте го едва скоро, нали? Преди това сте се държали глупаво и изобщо не сте го забелязвали. Всички друго е било много по-важно от самата вас. Собствените ви копнежи са били незначителни.
Мариане помисли за Лотар и кимна.
— Променена сте — прекъсна мислите ѝ мадам Женевиев.
— Хората никога не се променят! — отвърна почти гневно Мариане. — Ние само се забравяме. А когато се открием отново, си въобразяваме, че сме се променили. Това обаче не е вярно. Човек не може да промени мечтите си, може само да ги убие. Някои от нас са много успешни убийци.
— Значи, вие съживихте мечтите си, мадам Ланс?
— Все още търся последната част от голямата си мечта — отговори шепнешком Мариане. — И онази част от мен, която ще посмее да я осъществи. О, Ян, прости ми! Прости ми…
— Къде е Лорин? — попита тя, за да отклони вниманието си.
— В Розбрас. Води разговор за назначаване на работа.
— Какво? Защо?
Женевиев стисна устни и излезе от кухнята. Мариане намери Жанреми на задната врата. Пушеше. Тя се изстъпи пред него.
— Какво си направил? — попита го, натъртвайки на всяка дума.
Жанреми изпусна клъбца дим във въздуха.
— Спах с друга — отговори той подчертано небрежно. — Така е по-добре. Не съм създаден за една жена, камо ли пък за жена като Лорин.
Мариане замахна и му удари оглушителна плесница. Цигарата отхвръкна от устата му. Лицето му се разкриви от гняв, но той успя да се удържи. Вдигна цигарата и скри чувствата си зад непроницаемо изражение.
— Ян Гаме също не изглеждаше особено щастлив, когато си тръгна оттук.
Мариане кимна съкрушено и седна на стъпалата. Жанреми се отпусна до нея.
— Знаете ли какво правят мъжете, когато страдат? Напиват се. Спят с други жени, стига да са в състояние да го сторят. А после чакат нещата да се оправят.
Жанреми ѝ подаде цигарата и тя смукна дълбоко. После още веднъж.
— По дяволите — промърмори обезсърчено.
— И аз така казвам — потвърди Жанреми.
35
Напрежението, гневът срещу Жанреми, нараненото ѝ сърце — поради всички тези причини лицето на Лорин беше огненочервено. Когато подаде на Ален Поатие първокласното свидетелство, връчено ѝ с каменно лице от мадам Еколие, тя сведе глава.
26
Село с къмпинг на полуостров Кабело, който се намира срещу град Конкарно в южната част на Бретан. — Бел. прев.