После ги разкриха. През един ден със силен, режещ югозападен вятър.
Робер се върна вкъщи три дни по-рано от очакваното; корабът, където служеше като офицер, имал нужда от ремонт. Намери годеницата си и брат си на пода в кухнята на Женевиев. Те не го забелязаха. Имаше време да ги погледа и разбра, че не го правеха за първи път. Разбра и още нещо: че чувствата, които ги вълнуват, са му непознати. Че никога не ги е преживявал с Женевиев и никога няма да ги преживее.
Мина покрай тях, отвори хладилника и си наля сайдер. От този момент нататък Ален допускаше само грешки.
Заяви на Робер, че няма да докосне повече Женевиев. Умоляваше го да си я вземе обратно. Убеждаваше го да направят сватбата до десет дни. А „това“, рече той и посочи пода на кухнята, „това ще престане“.
Женевиев мълчеше и го гледаше. А той, вместо да се стресне, заклинаше по-малкия си брат да я вземе завинаги.
След малко Женевиев стана и гола, както си беше, удари шамар на Ален. После още един.
Обърна се към Робер и изсъска:
— Няма да се омъжа за теб.
Събра дрехите си, пъхна крака в обувките и изскочи навън, в югозападния вятър.
Едва тогава Ален осъзна, че е предал любовта им с тъпото си желание да изличи всичко случило се. Когато трябваше да вземат решение, той допусна да бъде победен от вината и страха. Тя не го направи — Женевиев остана вярна на любовта си.
Дванайсет години след последната им целувка Ален се нанесе на таванския етаж в Розбрас. Вече двайсет и три години живееше от другата страна на Авен. Вече трийсет и пет години Женевиев отказваше да му прости предателството.
Ален погледна Лорин — момичето беше точно на възрастта на Женевиев някога, когато двамата се обичаха безусловно и вярваха, че именно те са открили любовта.
Надяваше се Лорин да не е попаднала на същия глупав мъж, какъвто беше той някога.
— Влюбена ли сте? — попита Ален.
— В момента не — отговори колебливо тя. — Всъщност да, но не искам. Никога повече.
— Имам нужда от добра сервитьорка — кимна Ален.
— Мога ли да започна веднага?
36
Отначало беше само миризмата. Прах и електричество. После вятърът се втурна между къщите, нахлу в процепите. Един особено силен порив вдигна покривките от масите в Ар Мор. Няколко чаши паднаха и се счупиха. Това се случи малко след 23 ч.
Старите бретонци затвориха кепенците и прибраха добитъка в оборите. Мъжете провериха къщите за недобре окачени вещи, които вятърът би могъл да издуха. После се изправиха срещу вятъра, но изглеждаше така, сякаш се опират на него. Децата и котките се уплашиха, макар да не помнеха какво се е случило преди десет години в коледната сутрин на 1999 година, когато над Бретан мина ураган и помете фигурите от масата като губещ на шах. Най-страшният ураган от началото на отчитането на времето. Казваше се Лотар.
Черни облаци надвиснаха над Кердрук. Първите дъждовни капки бяха твърди и тежки като кръв.
Жанреми, мадам Женевиев, мадам Жилбер и съпругът ѝ, Падриг и Мариане бяха в Ар Мор.
Жанреми не смееше да погледне мадам Жилбер.
— Няма да ви пусна да си тръгнете в такова време — каза Женевиев на мадам и мосю Жилбер.
Наложи се да повиши тон, за да надвика шума на дъжда по стъклата.
— Имате ли апартамент? — попита мосю Жилбер.
Той беше етнопсихолог и се гордееше с умението си да смазва цели нации. Мигрантите в Париж обичаха да палят коли — той наричаше подобни действия изблик на културна депресия. Мадам Жилбер пушеше, без да движи начервените си устни.
Мадам Женевиев се усмихна.
— Ще ви предложа кралско легло, вана за двама и огледало на тавана.
— Подходяща обстановка за днешния ни празник, нали, скъпа? — обърна се мосю Жилбер към съпругата си.
Тя кимна, усмихна се и го прегърна; ала погледна над рамото му към Жанреми.
Мадам Женевиев донесе ключа. В този момент проехтя силна гръмотевица, последвана от съскане на мълния. Ярки светкавици огряха целия кей. Електрическата крушка потрепери и угасна. Само свещите на масата разпръскваха слаба светлина. В интимния полумрак Жанреми видя как мосю Жилбер плъзга ръка по дупето на жена си.
Вратата се отвори с трясък и на прага застана Лорин, мокра до кости — зърната на гърдите ѝ се очертаваха под блузата. Падриг я зяпна, мосю Жилбер я зяпна и Жанреми изпита желание да ги застреля.
— Падриг! — викна гневно той. — Помогни ми в кухнята. Трябва да пусна резервния генератор за хладилното помещение.