Дъждът удряше с такава сила в прозорците, че мадам Женевиев също трябваше да вика.
— Да пием по един калвадос, той ще ни стопли.
Тя напълни шест чаши и ги поднесе на всички присъстващи.
По небето се трупаха черно-червени планини от облаци. Светкавици раздираха черния мрак.
Жанреми и Падриг пуснаха генератора и в помещението отново стана светло. Мрачната чувствена магия, изпълвала залата, отлетя под безмилостно ярката неонова светлина.
— Какво е това? — попита Падриг и посочи сандъчето с цветя и писма в хладилното помещение.
Жанреми безмълвно му подаде един плик. На него бе написано името на Лорин и дата. Десетки любовни писма.
— Нима не си ѝ дал нито едно? Ти си идиот!
— Вече не мога. Причиних ѝ болка. Сега не означавам нищо за Лорин.
Падриг сърдито поклати глава.
Лорин облече якето и събра нещата си от шкафчето в помещението за персонала.
— Хайде, Падриг, откарай ме вкъщи — настоя енергично тя, без да удостои Жанреми с поглед.
Мадам Жилбер наблюдаваше Жанреми. Мосю Жилбер наблюдаваше жена си и се усмихваше, сякаш знаеше всичко и не се сърдеше. Изпи калвадоса си на един дъх.
Навън все още вилнееше буря. Дъждът падаше отвесно и разрязваше въздуха. Падриг и Лорин изчезнаха в мъглата. Придружени от Женевиев, мадам и мосю Жилбер изтичаха до хотела и задъхано изкачиха стълбите.
Жанреми и Мариане останаха в кухнята с бутилка калвадос и купчина неизпратени любовни писма.
— Това ли беше другата жена? — попита по някое време Мариане.
Жанреми кимна и скри лице в ръцете си. После напълни чашите до ръба.
След време, докато вървеше към стаята с мидите, Мариане реши, че на следващата сутрин ще се извини на всички. С това ще започне деня. Ще им се извини, че е дошла и си е тръгнала. Че не е била честна.
Легна си, но веднага спусна единия крак на пода, защото светът се въртеше шеметно. Едва тогава осъзна, че е време да даде име на котарака. Той щеше да стане част от нея. Номадската му душа щеше да намери дом.
— Лека нощ, Макс — пошепна Мариане в мрака.
Котаракът замърка.
37
Често се случва така, че най-коравите сърца разкриват истинската си същност едва когато се строшат.
Сидони усети как дълбоко в нея се надигна нещо отдавна забравено. Сълзи. Улови една, докато се стичаше по бузата ѝ, и се взря в грапавите, напукани пръсти. Някой почука по градинската врата на ателието.
— Ехо? Има ли някой вкъщи?
Сидони положи двете половини на счупеното каменно сърце върху лабораторните изследвания и започнатото завещание. Махна на Мариане да влезе и бързо изтри очите си с опакото на ръката.
Усмивката на Мариане угасна. В очите ѝ пламна тревога.
— Какво има? — попита тя и посочи очите на Сидони.
— Нищо — отговори Сидони. — Тук е много мръсно. А и слънцето е ярко.
Да не говорим за смъртта и любовта.
Мариане мина с големи крачки през ателието и остави на масата кошницата с хранителни продукти за семейство Гоашон. Извади пликчето с шоколадови бонбони за скулпторката — мънички peulwen, бобчета, и taol-vaen, камъчета, — остави и него на масата и заключи Сидони в прегръдките си. Тя беше твърде изненадана, за да се отдръпне.
Някой страничен наблюдател би си помислил, че Мариане принуждава Сидони да танцува с нея — Мариане я прегръщаше, докато ръцете на Сидони висяха безсилно отстрани; само главата ѝ се облегна на рамото на Мариане и двете бавно се залюляха.
Сидони заплака. Отначало плачеше тихо, после несдържано. Трябваше да се залови за Мариане, за да не рухне от плача си. В хълцанията ѝ се примесваха думи, които трябваше да обяснят всичко. Усети как прегръдката на Мариане, топлите ръце върху гърба ѝ изсмукаха нещо от нея — мощен поток от страх, болка, тъга и гняв срещу несправедливата смърт.
Мариане усети как чувствата на Сидони я заливат като порой. Докато пръстите ѝ се плъзгаха по коравия гръб на скулпторката като сензори, милиметър по милиметър; усети, че е напипала пулсиращи възпалителни гнезда. Пръстите ѝ видяха онова, което очите никога няма да видят.
— Рак — промълви Сидони и посочи тялото си: гърдите, главата, бъбреците, слабините.
Ракът беше навсякъде. Десетилетия наред беше дремал в нея и за няколко месеца експлодира.
Дланите на Мариане запариха. На езика ѝ загорча. Без да каже дума, тя отново привлече Сидони към себе си.
Сидони спря да плаче. Изведнъж, без преход, сякаш бе изразходвала докрай наличното в себе си количество сълзи. Мариане я залюля и затананика някаква мелодия, докато Сидони престана да трепери. После я отведе до креслото в ъгъла на ателието и отиде в кухнята да запари чай.