Като видя бутилката коняк в ъгъла, тя включи газта и наля в две чаши от старото питие. В едната сипа повече. Тя беше за Сидони.
— На екс — рече Мариане.
Постепенно ѝ се изясни откога Сидони знаеше за заболяването си (отдавна), кой друг знаеше (никой освен нея) и че Сидони няма намерение да каже на никого. Ще остави в неведение децата си Камий и Жером, за да не се почувстват задължени да се откъснат за няколко месеца от обичайната си обстановка и да се натоварят със смъртта на майка си. Няма да каже и на Колет. В никакъв случай!
— Защо в никакъв случай? Мислех, че с Колет сте… приятелки?
— Да, приятелки сме. Само приятелки…
Начинът, по който Сидони произнесе думата „само“, привлече вниманието на Мариане.
— Seulement la grenouille s’est trompee de conte — „Само жабата в приказката се заблуждава“ — цитира Мариане една от безбройните фрази, на които я беше научила Паскал.
Сидони я погледна втренчено.
— Аз съм жабата на стената — каза тя след малко. — Няма да се превърна в принц. Няма да стана дори любимото кученце на някоя принцеса. Аз обичам Колет, но тя обича мъже. Това е всичко.
— Всичко ли? Това е ужасно!
Сидони вдигна рамене.
— Трябва да ѝ кажете, Сидони!
— Какво?
— Всичко!
— Няма да го направя.
— Нима просто ще легнете и ще умрете?
Сидони затвори очи. Да знае, че скоро ще умре — това беше едно. Да го чуе от устата на друг — това беше друго. Много по-лошо. Чуждите думи го направиха истина.
— Точно така. Ще умра. Край.
Мариане пое дълбоко дъх.
— Както желаете — прошепна тя и отново наля коняк.
Сидони сложи една плоча на стария грамофон и гласът на Шевалие[27] изпълни помещението. Докато вървеше обратно към масата, я проряза познатата болка, този път много по-дълбока. Опустошението започваше. Залови се за един стол, той падна, удари се в масата и помете счупеното каменно сърце.
Сидони изчака болката да премине, задиша дълбоко и равномерно. Мариане се наведе и вдигна двете половини. Във вътрешността си камъкът беше червеникав със синьо сияние.
Мариане накара Сидони да си легне.
— Защо всъщност дойдохте при мен? — попита скулпторката.
— Да се извиня.
— За какво?
— Че излъгах всички ви. Не ви казах, че съм омъжена и че… че не съм онази, за която се представях.
— Да, но… вие сте самата себе си.
— Да — отговори Мариане. — Да.
Но го бях забравила.
Мариане остави Сидони и потегли към Понт-Авен. Трепереше от напрежение. Копнееше да се скрие в прегръдките на Ян.
Как да го направи? Него бе наранила най-силно. Наистина ли очакваше той да преодолее обидата просто така? Сигурно щеше да я отблъсне, както би постъпил всеки мъж с малко ум в главата и чувство за чест.
Мариане насочи веспата към галерията на Колет и изчака с едва скривано нетърпение, докато тя изпрати групата английски туристи. Когато галерията се изпразни, Мариане решително обърна табелката на вратата. Затворено.
Първо изрече със запъване приготвеното извинение, ала Колет го заличи с едно замахване на цигарата. Според нея тревогите на Мариане бяха нищожни като цигарения дим, който излизаше през прозорците.
— Ние ви харесваме — заяви галеристката. — Нима не сте го забелязали досега?
Мариане се усмихна. Това ѝ даде сили да произнесе най-трудните думи и да уведоми Колет за скорошната смърт на приятелката ѝ Сидони.
Колет падна на стола си зад изисканото старинно писалище. Само по треперенето на раменете ѝ пролича, че плаче. Плачеше за всичките онези години, през които не бе живяла със Сидони, плачеше, защото им оставаше твърде малко време, плачеше за невъзможността да наваксат пропуснатото.
Въздействието на коняка отслабна и Мариане се засрами, че се е осмелила да се намеси в чужд живот. Ала срамът отлетя бързо.
— Благодаря ви — каза ѝ Колет със задавен от сълзи глас. — Благодаря. Тя никога нямаше да ми каже. Такава си е, не иска да създава проблеми на другите, само на себе си.
През този ден табелата „Затворено“ си остана на вратата на галерията.
Това не се промени и през следващите седмици и месеци.
38
Големите души се разпознават по това, че не използват грешките на другите срещу тях. Мариане слезе от веспата и Паскал се втурна срещу нея с разтворени обятия.
27
Морис Огюст Шевалие (1888–1972) — френски театрален и филмов актьор и изпълнител на шансони със световен успех. — Бел. прев.