Дойдох тук да търся смъртта, а намерих живота.
По колко обиколни, мъчителни и грешни пътища върви жената, докато намери истинския си път. И всичко това само защото отрано са я научили да се приспособява, да се движи по пътеката на кодекса от нравствени правила, защитаван от оглупели старци и помощниците им — майките, които желаят само най-доброто за дъщерите си. А те, бедните, губят ужасно много време да се възпират, да се приспособяват към традиционното. И им остава съвсем малко време да променят живота си.
Внезапно Мариане изпита страх, че ще изгуби смелост да продължи да търси пътя си.
Разберете: самоопределянето на живота не е песен, то е вик, битка, ежедневно опълчване срещу навика да се подчинява. Аз се подчиних. Живеех безопасно, не рискувах, не търсех.
Докато поемаше в себе си безкрайността на Атлантика, Мариане си спомни как се чувстваше на моста в Париж. Погледнат откъм Пон Ньоф, животът не беше нищо повече от тънко поточе; всички шансове изсъхнали, всички възможности потънали в пясъка.
Това беше грешка. Вече не беше валидно. Колкото по-дълго живееше една жена, толкова повече откриваше. Първо отхвърляше старите, родени от традициите мечти за женитба, деца, вечна любов и успех в професията. Едва тогава намираше сили да започне живота, който искаше, и да завладее света. Едва когато всеки откриеше своето място в течението на живота, той добиваше смисъл.
Животът не е твърде кратък. Животът е твърде дълъг, за да го пропилеем в не-любов, не-смях и не-решителност. Животът започва, когато човек рискува за първи път, проваля се и установява, че е оцелял. С тази увереност тръгва напред.
Мариане свали акордеона. Ще отиде при Ян. Сега. Ще застане пред него и любовта му. Възможно е той да е разочарован и да я отблъсне. Защото той я попита за миналото ѝ, а тя го излъга. После го напусна, без да му каже дали иска да се върне при мъжа си, или просто бяга.
— Ян — пошепна Мариане към морето и се обърна.
В пясъка я очакваше една бяла роза.
Навярно Ян я бе затъкнал там, докато Мариане свиреше на морето. Навярно я бе наблюдавал, навярно бе слушал изпълнението ѝ, плача и смеха ѝ, виковете, насочени към морето, търсенето и намирането на тонове и думи.
Мариане издърпа розата от пясъка и я помириса.
Ян седеше на близката скала. Лицето му отразяваше златния блясък на морето, от очите му струеше морският прибой. Погледна я и Мариане осъзна, че никой друг мъж не я е гледал по този начин. Погледът му я разтърси и в същото време я накара да се почувства като остров на сигурността.
Той беше спокоен. Сякаш я е познавал отдавна, през цялото време, докато я е търсил.
Мариане прие този факт съвсем естествено. Защото и тя бе намерила нещо. Тук, на края на света. В огледалото на морето бе видяла себе си, някогашното си мислене.
Никога вече. Никога няма да си отида оттук.
Направи крачка към него по влажния пясък. Той се надигна и я пресрещна.
Мариане остави акордеона на пясъка и се хвърли в обятията му.
— Ян! — изплака тя. И отново: — Ян!
— Здравей, Мариан — промълви Ян Гаме и я прегърна с цялата сила на любовта си.
Докато наблюдаваше любимата си, той поднови едно обещание към себе си: нищо тривиално повече. Всичко да бъде на висотата на страстта, на живота; който очакваше нещо по-хубаво след живота, забравяше, че самият живот е най-хубавото. Ян бе забравил това и сега искаше да живее с всички сили и без страх. Да обича, да рисува. Нищо тривиално повече, защото тривиалното уморяваше кръвта му и обиждаше душата му.
Искаше да каже на Мариан, че разбира. Че първите няколко часа, след като тя си отиде без обяснение, се е чувствал като убит, после обаче е разбрал. Четиресет и една години брак не изчезват само след две-три нощи в неговите прегръдки. Мариан бе отхвърлила стария си живот, но парцали от него все още висяха по нея и не ѝ даваха мира.
Мариан притежаваше повече смелост от другите жени, които беше познавал. Тя бе дошла в един напълно чужд свят само със силата на волята си. Бе победила желанието си да умре.
Под тази сила обаче все още се криеше другата Мариан. Слаба и ранима. Жена воин, която крие раните си, но би могла да умре, ако някой ги разтвори.
А онзи мъж, съпругът ѝ, с телевизионната си акция бе забил нож право в сърцето ѝ. Да, Ян я разбираше.
И когато тя отново се хвърли в обятията му, това го разтърси до дън душа. Зашепна нежни думи в ухото ѝ, но тонът му не търпеше противоречие и не молеше за съгласие.
— Тази нощ няма да спя без теб. И през всички, които ще последват.