Мариан се притисна до него.
— Трябва ли да чакаме нощта?
Отидоха на остров Рагенез, в северния край на плажа Таити, до който при отлив се стига пеша. Там се любиха, докато дойде приливът. Намираха се на остров, известен само на тях двамата.
По-късно, докато се взираха в прииждащите вълни, които се разбиваха в стръмните скали, Ян попита:
— Смяташ ли да кажеш на мъжа си, че си жива? Че не искаш да се върнеш при него? Че искаш да си свободна, все едно за мен или за самата теб?
Мариане помълча малко.
— Да, смятам да му кажа — отговори тя. — Един ден непременно ще му кажа.
40
Колет се премести при Сидони. За да я обича и да бъде обичана. Предвид сигурния край на любовта им Колет се чувстваше завършена. За първи път в живота си. Вече нищо не ѝ липсваше. Всичко беше налице. Винаги е било, но тя не знаеше. Тя обичаше жени.
През втората седмица Сидони помоли Колет да я заведе при камъните, които отдавна копнееше да докосне. Искаше да види Стоунхендж и движещите се камъни в Долината на смъртта. Магичните палати на остров Малта и жертвените камъни в Палестина.
Лекарят ѝ забрани да пътува. Колет викаше, умоляваше, но той остана непоколебим. Обясни ѝ за скорошна смърт поради изтощение и Колет замълча.
С времето нещата се промениха. Животът отново потече спокойно, но ударната сила на съдбовните му хвърляния се повиши, сякаш трябваше да навакса нещо, което е невъзможно да се навакса: миналото.
Докато траеше лятото, докато августовските дни потапяха Финистер в ослепителна светлина и броят на туристите растеше всеки ден, животът на нашите герои тръгна по нов курс.
Когато не работеше в Ар Мор или при Гоашонови, Мариане ставаше преди разсъмване и отиваше на брега, за да свири на акордеон и да слуша гласа на морето, който ѝ разкриваше тайните си — тайни, по-стари от движещите се камъни. През свободните си дни и вечери беше с Ян и използваше всяка възможност да посещава Сидони и Колет. Прегръдките ѝ помагаха на скулпторката да забрави болките.
Мариане ѝ разказваше какво ѝ съобщават морето и господарката Нимуе в тайните им беседи: че смъртта и животът са като вода, че нищо не се губи. Как душата ѝ щяла да изтече в другия свят и да намери нов съд, на друго място и в друго време. Как душите никога не умират.
Един следобед Мариане завари къщата празна. Колет и Сидони бяха заминали. След седмица Колет се обади от Малта.
— Животът и без това е най-големият риск да умреш, затова е редно преди това да поживеем, нали?
Двете бяха прекарали няколко дни в Париж, при децата на Сидони, със знанието, че никога вече няма да се видят. Сидони бе настояла на това сбогуване; не искаше децата ѝ да я гледат как умира. Искаше обаче да им каже колко ги обича, колко се гордее с тях. Пребиваването в Париж се превърна в празник. После Колет и Сидони се отправиха към най-красивите камъни на света.
41
След 20 август окупаторите — френските туристи — щяха постепенно да напуснат областта. Повечето отбелязваха края на почивката с един от последните fest-noz и се завръщаха в Париж, в Прованс, в студените градове, във вътрешността на страната, където щяха да сънуват лятото във Финистер.
„Страхотно — щяха да разказват те. — Помните ли как ядяхме риба? Какви бяха носиите на местните на фестивала Filets Bleus — празника на сините мрежи в Конкарно! Ами онази „моргана“ — биобирата от пивоварната „Ланселот“! Ами „пардон“ — празника на прошката, когато обикаляха с онези шапки и искаха да им простят всичко възможно! Толкова първично!“
До тази дата туристите имаха възможност всяка вечер да посещават по няколко празника. Всяко по-голямо село канеше на улични танци — за целта застилаха главната улица с дъски. Гавотът не изключваше никого — колкото по-голям беше кръгът, толкова повече се забавляваха. И толкова по-тихи ставаха после горите и улиците, защото случайно любещите се избягваха да вдигат много шум.
Тази нощ fest-noz „фест ноз“ в Кердрук щеше да се конкурира с танцовите нощи в Рагенез, Тревиньон и Кап Коз.
Там също беше пълно с туристи, привлечени от келтската музика, бретонските музикални групи и китайските фойерверки.
Следобеда преди „фест ноз“ Женевиев Еколие почука на вратата на Мариане и с тайнствена усмивка я подкани да слезе с нея.
Отведе я на междинния етаж и отвори скритата врата към помещението с дрехите.
— Изберете си нещо — покани я тя. — Изпълнителката трябва да свети.