Мариане щеше да свири на „фест ноз“. Щеше да сподели с хората песните, които досега споделяше само с морето; а Женевиев искаше в изпълнението да има и нещо от нея.
Мадам Еколие бе взела това решение миналата нощ, докато седеше заедно с Мариане и Грете в кухнята. За първи път Мариане им разказа, че е дошла в Кердрук с намерението да се самоубие. Описа им как дните минавали и тя постоянно отлагала замисленото, докато накрая останал единствено тихият дълбок ужас, че е пропиляла живота си, без да е живяла истински. И как е взела твърдо решение да вземе живота си в собствените си две ръце.
Женевиев стана и се поклони. Изпитваше дълбоко уважение към жената, намерила смелост да преодолее поражението и да тръгне по нов път.
За разлика от нея. Тя беше жена, която не поправя грешките, а продължава да живее в сенките на миналото и да пази някогашните си дрехи в една несъществуваща реалност като живи трупове. Женевиев изпита силно желание част от тази сила — силата да омагьосаш сама себе си и да редактираш книгата на съдбата — да се прехвърли върху нея. Затова отвори вратата към миналото.
Мариане плъзна ръце по красивите рокли. Не се издаде пред Женевиев, че веднъж вече ги е докоснала тайно. Тогава бе изпитала чувството, че те са живи и с шепот и въздишки ѝ разкриват какво са преживели. И днес усещаше тръпки в пръстите, които ту се засилваха, ту отслабваха.
Една от роклите сякаш бе направена от огън. Криеше спомен, толкова силен, че нищо не би могло да го заличи от влакната. Роклята пламтеше, горещината пропълзя по рамото на Мариане и стигна чак до гърдите. Мариане погали красивата материя и чу как мадам Женевиев до нея си пое рязко дъх. Червената рокля.
Мариане отстъпи крачка назад и остави Женевиев да свали роклята от закачалката. Тя я преметна върху ръката си и погледът ѝ се върна в плена на спомените с решетки от изгубено щастие.
— Носех тази рокля на годежа — пошепна Женевиев и нежно помилва гладката блещукаща материя. — Тогава започна всичко и нищо не свърши. Нищо. — Чертите ѝ омекнаха. — Когато се влюбих в брата на бъдещия си мъж, носех тази рокля. Животът беше добър с мен, бях млада и красива, обичах онзи мъж. Да обичаш, е нещо различно от това да те обичат. Да даваш, да виждаш как мъжът живее чрез твоята любов. Да осъзнаеш каква сила притежаваш и как тази сила прави от мъжа най-доброто, на което е способен…
Тя сведе глава.
— Ален не искаше любовта ми. На кого да я дам? Къде да отида с тази любов?
По роклята закапаха сълзи.
Мариане остави Женевиев да плаче. Сълзите ѝ течаха неудържимо, а по хълцанията се разбираше, че Женевиев плаче за първи път. Сред всичките тези рокли, с които бе прекарала три лета, три есени, две зими и две пролети, тя плачеше за изгубения мъж и за жената, която е била тогава и която после се е изгубила. Защото нямаше място, където любовта ѝ е добре дошла, а силата ѝ е оставала неизразходвана, докато се е вледенила до омраза. Да мразиш, беше по-лесно, отколкото да обичаш, без да искат любовта ти.
Мариане помилва нежно косата на Женевиев. Колко строго тази жена беше пазила любовта си. Защо не ѝ беше разрешила да се съживи?
Ален. Естествено. Мъжът от другата страна на реката не смееше да се приближи до жената, чиято любов някога бе отхвърлил.
— Още ли обичате Ален? — попита меко Мариане.
Женевиев издиша шумно. Отново помилва роклята.
— Всеки ден. Всеки ден го обичам и се мразя за това. — Попипа строгата си плитка и изправи гръб. — Да видим дали ще се поберете в тази рокля, Мариане.
Подаде ѝ червената рокля. За първи път я бе нарекла на малко име.
Мариане бавно поклати глава.
— Облечете я вие, Женевиев — помоли тя и посегна към друга рокля, синя и сияйна като морето, целунато от слънцето.
42
Ален седна до Лорин на светлия каменен парапет, който ограждаше алеята към Бар Табак, започваща от реката. След твърде много недоброволни спускания от стръмната улица към пристанището и отвъд него бе взето решение да спрат пътя на отклонилите се автомобили с масивен пясъчник.
Лорин гледаше към Кердрук.
— Мъчно ти е за вкъщи, нали? — попита тихо Ален. Тя кимна.
Той проследи погледа ѝ през реката към другия бряг. Ален бе обречен всеки ден да вижда пристанището, където не беше добре дошъл. Днес то привличаше погледа му по-силно от всеки друг път. Защото изглеждаше различно.
Мястото го примамваше. Мястото вибрираше. В синия здрач танцуваха искри — в действителност това бяха само светлинките на червените лампиони, окачени навсякъде. Между тях играеха сенки, придвижваха се и се събираха за празника на нощта.