Лотар много държеше да разбере как е възможно Мариане да предпочете живот без него. Защо го е напуснала? Нима не може да го понася?
Вбесяваше го, че жената в дръзка червена рокля не пожела да му каже къде е Мариане. Жена му със сигурност беше на празника. Тук сигурно нямаше да му поднесат бира, а само шампанско и жабешки бутчета.
Лотар Месман не харесваше Франция. Но поне стаята му беше добра. От прозореца се разкриваше чудесна гледка към оживения кей.
Скоро забеляза жена в синя рокля с коса до брадичката, заобиколена от монахини. Модна прическа, кичури с цвят на коняк. Невъзможно беше това да е Мариане. Тя беше по-дребна. И не толкова… атрактивна.
Лотар слезе в заведението и си поръча светла бретонска бира от мрачен млад мъж с черна коса и червена кърпа.
Кеят, застлан с дъски като танцова площадка, бързо се пълнеше: възбудени жени, смеещи се мъже, тийнейджъри и деца, които се гонеха между масите.
Лотар започна да си пробива път през навалицата; пренебрегваше погледите, които хвърляха към строгия му костюм с шест златни копчета. Стремеше се да се приближи към жената в синя рокля, чийто цвят се променяше постоянно и отразяваше смеховете и звездите. Някой я повика, тя се обърна и весело махна на дама в изискан костюм и черни ръкавици, с димящо цигаре в дясната ръка. Лотар ахна: жената в синя рокля наистина беше Мариане!
Изглеждаше… по-висока. Красива. Недостъпна. Лотар отпи голяма глътка бира. Когато свали чашата, бе изгубил жена си. Пред него се бе наредила цяла фаланга от черни гърбове. Пак тези монахини!
Женевиев повдигна полата на червената рокля и елегантно изкачи стъпалата към сцената. Един от музикантите галантно настани Мариане на високото столче, където щеше да седи. Женевиев застана пред микрофона и извика:
— Нека „фест ноз“ да започне!
— Ми бемол — прошепна Мариане на музикантите. Плъзна поглед по събралото се множество и видя Ян да седи до Жанреми със скицник в ръцете. До него бе застанала Грете, която ѝ кимна окуражително. До Грете стоеше Симон, впил поглед в жената до него и забравил за сцената.
Пол и Розен стояха в средата на площадката, сякаш музикантите свиреха само за тях. Монахините гледаха към Мариане, изпълнени с доброта и приветливост. Отец Балак се усмихваше широко. Мариане усети как се отпуска под доброжелателните погледи; светещите очи на Женевиев и желанието в погледа на Ян я развълнуваха. Паскал и Емил седяха на една от близките маси — Емил беше преплел ръце, сякаш се молеше старият му акордеон да се държи прилично. Колет държеше за ръце двете внучки на Пол. Мариане благодари на боговете от миналото за този миг, когато десетки хора я гледаха с нежна привързаност.
Барабаните зададоха настойчив интензивен ритъм. Мариане затвори очи, представи си, че е на брега на морето, и засвири „Либертанго“. Басът поде акордите и Мариане отвори очи. Барабаните ускориха ритъма. Най-известното танго на Пиацола ставаше все по-силно и звучно.
Вълните се покачваха, огънят прескачаше от сърце към сърце и ги възпламеняваше. Камъните запяваха един след друг и отприщваха лавина.
Много скоро танцовата площадка се напълни с двойки, а когато цигулката поде мелодията, вълните обхванаха и онези, които седяха по масите, ядяха миди и пиеха вино. Бандонеонът завладя страстните акценти и синкопи и танцуващите станаха още повече.
Пол и Розен изпълняваха стъпките на тангото с абсолютна точност. Пръстите на Мариане хвърчаха по клавишите с прецизност и лекота. Пред вътрешния ѝ взор беше морето.
Кеят представляваше море от тела. Всички се движеха и под червените светлини изглеждаше, сякаш танцуваха феи и джуджета, празнуващи потеглянето към Авалон. Реката шумеше все по-силно и дори Клодин замечтано поклащаше корема си. Всички танцуваха, обхванати от щастие, че живеят заедно.
Един-единствен мъж не бе в състояние да се помръдне.
43