Лорин върна якето на Ален.
— Трябва да отида там — промълви тя, застана на ръба на кея, пое дълбоко въздух и размаха ръце. Ален направи огромен скок и в последния миг успя да я спре — иначе Лорин щеше да скочи с главата надолу във водата и да преплува Авен, за да стигне до отсрещния бряг.
— Недей, Лорин — помоли настойчиво Ален Поатие. — Той, той трябва да дойде при теб! Той трябва да направи първата крачка, а ако не го стори, значи не ви очаква общо бъдеще.
Държа я в прегръдката си, докато тя спря да рита и се успокои напълно.
— И това ми го казва човекът, който не е посмял да направи първата крачка! — В гласа на Лорин вече нямаше колебание.
Ален я погледна втренчено, после я пусна и се втурна надолу по стълбичката към лодките.
Аплодисментите бяха оглушителни. Мариане се изправи. Водачът на квартета улови ръката ѝ и я изведе напред. Двамата се поклониха заедно и отново гръмнаха ръкопляскания.
Музикантът застана пред микрофона.
— А това, уважаема омагьосана публико, беше Мари-Ан, жрицата на тангото, жената, която се вслушва в шепота на морето. Със своята нежност тя ще продължи да ви окуражава и занапред да танцувате неприлични танци.
Музикантът се обърна. Барабанистът пое дълбоко дъх и подхвана друг ритъм на тангото, придружен от баса, който изпускаше всеки трети удар.
Водачът на квартета изпълни на бандонеона първите тактове на Hijo de la luna, ре мажор. Разнесоха се въодушевени викове. Мариане усети, че е настъпил моментът да промени ритъма и мелодията.
Цигулката се присъедини към нея и с безкрайна нежност поде песента за сина на луната. Мелодията отекна в нощта и стигна чак до пълния диск на небето. Двойките се въртяха вихрено. Мариане следеше движенията на водача на квартета, който с кимане задаваше ритъма. Постепенно обаче контурите около нея се размиха и тя цялата стана музика.
Той водеше, тя го следваше, инструментите им флиртуваха един с друг. Както морето се хвърля към сушата и се връща обратно, така в музиката се редуваха екстатична страст и нежно вълнение. Въздухът бе изпълнен от шумоленето на копринените женски чорапи, от дишането на мъжете, от стъпките по дървения под. Никой не говореше, всички танцуваха, телата следваха човешката воля и копнежи.
Душата на Мариане се издигна във висините и се освободи.
След години хората, присъствали на този празник, се кълняха, че са видели бяло сияние около лицето на Мариане. Синята рокля се разтвори в бяло-сини пламъци, около тялото ѝ се образува червен облак и присъстващите усетиха, че пред тях стои жрица, призоваваща луната с песента си.
Жени и мъже танцуваха в опиянение, непознато досега. Обичаха живота повече от всякога и знаеха, че този танц никога няма да свърши.
Мариане затвори акордеона и се поклони. Кланяше се отново и отново, но аплодисментите не стихваха. В гърдите ѝ струеше щастие и палеше в очите ѝ сини газови пламъчета. Чувстваше, че се рее във въздуха. Слезе от сцената и тръгна през навалицата. Търсеше Ян.
Първо видя Женевиев да стои в края на кея, далеч от светлината и топлината. Взираше се в студения безмълвен мрак на Розбрас.
— Колко те обичам — шепнеха устните ѝ.
Ален развърза въжетата с трескави пръсти. Нямаше да позволи на тази хлапачка да му нарежда какво да прави и какво — не! Изведнъж замръзна намясто. Нещо стигна до ухото му. Нещо топло. Глас ли беше? Смаян, Ален изправи гръб. Геновева?
Гласът се появи отново.
…обичам…
Лорин застана на кея. Вятърът развяваше русата ѝ коса като светъл пламък.
— Защо не плувате? — извика му тя.
— Защото не мога да плувам! — изкрещя в отговор Ален.
Обърна се отново към Кердрук. Музиката късаше нервите му, впиваше се в сърцето му, заплашваше да го изтръгне от гърдите. Сърцето му копнееше да се сдобие с крила и да полети към нея, към Геновева.
…обичам…
Най-сетне успя да развърже възела и хвана греблата. Докато лодката се плъзгаше по вълните, Ален се намести в средата, опита се да пренебрегне силното люлеене и направи фуния с ръце.
— Геновева! — И още по-високо: — Геновева!
Никакъв отговор. Само вятърът люлееше водата.
— Обичам те!
Ален заработи с греблата. Придружаваше всеки удар с вик:
— Геновева, обичам те!
Обичай ме! Моля те, дай ми любовта си!
Червената сянка се сля с водовъртежа от черно и сиво и Ален остана сам с реката. Спря точно на средата.
Сега и той беше сянка, но продължи да вика. Все едни и същи думи. Дрезгаво. Отчаяно.
— Геновева, обичам те! Геновева, обичай ме!