Обърна се и кимна приятелски на мъжа, който преди малко прегръщаше жена му на кея. Проследи с поглед Мариане, която се отдалечаваше с бързи стъпки — сякаш виждаше добре позната чужда жена, която десетки години бе крила от него истинската си същност.
Ян направи крачка към него.
— Най-добре да поговорим веднага — рече той. — Или искате дуел?
Лотар поклати глава. Искаше да си върне жената. Не можеше да проумее как Мариане е успяла да скрие от него, че е толкова красива.
Появи се отец Балак.
— Двамата искат да останат сами — обясни с усмивка той. — Съзнанието за близостта на смъртта обикновено буди… плътски усещания.
Усмивката му стана още по-широка.
Мариане гледаше след лодката, която изчезна нагоре срещу течението. Женевиев и Ален отиваха да намерят извора, от който бе избликнала любовта им. Ще се озоват там още преди да се разсъмне, прецени Мариане.
Нощта погълна червеното.
Мариане си пожела да стане също така невидима.
Само преди половин час беше сигурна, че владее живота си — щеше да свири на акордеон, да остане в Кердрук и да обича Ян. Сега обаче усещаше как пламъкът в гърдите ѝ гасне и всичко става на пепел. Пепелта запушваше носа, устата и ушите. Всичко това се случи само през няколкото мига, когато Лотар взе спасителния пояс от ръцете ѝ. Сякаш бе свалил маската ѝ. Сякаш бе показал онова, което се криеше под синята рокля, под грима и наперената стойка.
Ръка в черна кожена ръкавица я хвана за рамото. Колет! Двете жени се прегърнаха силно. Мариане потърси с поглед зад Колет.
— Сидони вече не е тук — обясни тихо галеристката. — Знае, че тази нощ ще срещне Анку, и ме отпрати. Каза ми да празнувам живота.
Светът спря да се движи. Сърцето на Мариане се сви от болка.
— Какво да правя? — попита безпомощно Колет.
Клодин, дъщерята на Мари-Клод, се мушна между тях, без да помисли, че пречи.
— Кажете ми дали ще родя момче — поиска тя от Мариане. — Мама каза, че умеете тези неща. — И енергично сложи ръката на Мариане върху издутия си корем.
— Ще имате момиче — отговори Мариане с глас, който излизаше сякаш от гроб.
44
Мариане отблъскваше ръцете, които искаха да я спрат по пътя към хотела, на кея, при колата; ръцете на Ян, на Лотар, на монахините. Гостите на fest-noz искаха да ѝ благодарят и се питаха защо сините ѝ очи са угаснали и защо тя не говори, а бърза някъде в нощта.
Докато колата хвърчеше по тесния път, Колет се опита да възрази: били длъжни да приемат последната воля на Сидони.
Без да погледне Колет, Мариане обясни задъхано:
— Четиресет и трима души са умрели пред очите ми. Никой от тях не искаше да бъде сам.
Намериха Сидони в ателието. Стискаше в шепа камъче, донесено от Малта, от храм, по-стар от пирамидите. Дишаше трудно, но не затваряше очи. Погледът ѝ се впиваше в лицето на Колет. Виждаше очите и устата ѝ. Виждаше душата ѝ.
— Благодаря ви — пошепна Сидони. — Благодаря, че не ме послушахте.
Колет носеше лицето, което Сидони искаше да види през последния си ден. Открай време. Още от деня, когато я видя за първи път. Колет се върна при нея, когато Сидони ѝ каза да си отиде.
— Целият живот е умиране. Още от първото поемане на дъх тръгваме към смъртта… — обясни Сидони с глас, който идваше много отдалеч.
Мариане улови свободната ѝ ръка. Студените потоци, които потекоха към раменете, тила и сърцето, не я уплашиха. Вече ги познаваше.
Това беше ледената река на смъртта. Тя смразяваше течностите в тялото и гонеше вътрешната човешка топлина. Унищожаваше личността.
Устните на Сидони потрепнаха в усмивка.
— Камъните — пошепна тя на Колет с угасващ глас. — Пеят…
Колет не издържа. Разплака се и посегна към ръката на Сидони. Приятелката ѝ обаче се освободи и отново стисна камъчето. Тогава Колет положи ръка върху стиснатия юмрук на Сидони. Трите жени изминаха заедно последната част от пътя до границата. Оттам нататък Сидони трябваше да върви сама, както всички преди и след нея.
Мариане и Колет се вслушваха в отслабващото дишане на Сидони.
Накрая, вече в мъглите на другия свят, тя прошепна учудено името на мъжа си:
— Ерве?
На лицето ѝ изгря щастлива усмивка, сякаш беше хвърлила поглед във вечността; видяното там прогони страха.
Ледените тръпки под ръката на Мариане, там, където държеше Сидони, внезапно прекъснаха. Камъчето от Малта се изтърколи на пода.
Сидони си отиде.
В четири сутринта Мариане излезе от къщата на Сидони сама и се запъти пеша обратно към Кердрук. Мръзнеше в синята рокля без ръкави. Стискаше в шепа камъчето на Сидони.