Вървеше право към черния хоризонт. По небето се стрелкаха светкавици, но гръмотевиците не ги следваха. Долиташе само далечно бучене. Над земята тегнеше призрачна тишина, безмълвните светкавици огряваха тихите поляни, сивите пътища и къщите. Никъде не се виждаше запалена лампа. Само над пристанището на Кердрук се носеше червено сияние.
Човек не може да каже на любовта: Ела и остани завинаги.
Може само да я поздрави, когато дойде, както поздравява лятото или есента. А щом времето ѝ свърши, тя ще си отиде.
Светкавиците зачестиха.
Небето пламтеше.
Като живота.
Той идва, а когато настъпи времето, си отива.
Като щастието. Всичко с времето си.
Мариане бе получила, каквото ѝ беше отредено. То трябваше да ѝ стигне.
Опита се да си представи в чии прегръдки би могла да намери спокойствие и уют, ала установи, че вече не можеше.
При Лотар или при Ян?
Лотар я гледаше така, както тя се надяваше от години. Той ѝ беше съпруг!
Ян, о, Ян, какво да сторя?
Почти бе стигнала до първите къщи на Кердрук, когато от едно дърво се откъсна малка сянка, скочи на пътя и я погледна. Котаракът. Чакаше я. Макс! Какво хубаво име му бе избрала. Отри се в краката ѝ, ала когато поиска да го вдигне, се изплъзна и тръгна на няколко крачки пред нея. Обръщаше се, поглеждаше я заповеднически и пак тръгваше. Сякаш искаше да ѝ каже: Давай! Побързай! Иначе ще пропуснем най-интересното.
Котаракът стигна до паркинга — първото място, което Мариане бе видяла от Кердрук, онзи с контейнера за бутилки.
Под дърветата бе спряло рено в малинов цвят. Мариане забеляза на предната седалка безжизнена фигура. Клодин, дъщерята на Мари-Клод!
Бледото лице на младата жена лепнеше от пот. На седалката се бе образувало мокро петно. Клодин стискаше в ръка мобилния си телефон — угаснал. Мариане посегна към пръстите ѝ и усети силно ускорен пулс. За бога! Клодин раждаше.
Мариане блъсна седалката назад, седна между разтворените крака на Клодин, вдигна котарака и го сложи на съседната седалка. Включи газта и потегли по тесния път. Гумите свистяха.
— Бебето… — простена Клодин. — Бебето идва. Много рано… две седмици по-рано! — Отново я връхлетя силна болка. — Вие ли… вие ли го повикахте? Преди, като сложихте ръка на корема ми… — Отново прозвуча жален стон.
— Оставете тези глупости — нареди строго Мариане.
Продължи да натиска клаксона, докато се спускаше по стръмната уличка към пристанището. Реното прекоси танцовата площадка и спря точно пред вратата на Ар Мор.
Мариане отново даде сигнал — три пъти късо, три пъти дълго. Международният зов за помощ.
От ресторанта изскочиха трима души: Ян, Жанреми и Лотар. И тримата порядъчно пийнали.
Мариане им заповяда да изнесат почти изгубилата съзнание Клодин от колата.
— Сложете я на масата в кухнята! — викна подире им тя и стисна здраво камъчето на Сидони. Усети го топло, сякаш бе съхранило живата топлина на Сидони. Затвори очи и си заповяда да си спомни как беше помагала на баба си при раждане вкъщи. Този път обаче нямаше само да помага. Този път трябваше да се справи сама. Надяваше се ръцете ѝ да са запомнили движенията. Отвори багажника на реното и намери кутията за първа помощ.
Тримата мъже положиха стенещата Клодин върху хладната метална маса в кухнята и лицата им застинаха в бели маски. Жанреми се обади по телефона на Спешна помощ.
— Казаха да я откараме в клиниката в Конкарно — съобщи той и зачака решението на Мариане.
Тя обърна една голяма тенджера и започна да реди върху нея превръзки, ножица, тампони. И камъчето. Пусна гореща вода, за да стопли ръцете си, и нахлузи стерилните ръкавици.
— Лотар, вдигни я малко и я подпирай — заповяда Мариане. Едната ѝ ръка се плъзна във вагината на Клодин и родилката изпищя. — Шийката на матката е отворена. Клодин ругае като стар рибар.
Жанреми предаде информацията.
— Казаха, че в такъв случай е по-добре да не тръгваме.
Болките идваха на кратки интервали. Клодин пищеше все по-силно.
— Казаха, че идват — съобщи Жанреми и избяга.
— В началото държат да присъстват, но резултатът ги ужасява. Мъже! — промърмори Мариане. — Кажи ѝ да диша спокойно — нареди тя на Ян, който я наблюдаваше с неразгадаемо изражение. — Всичко върви нормално. Всичко е наред. Кажи ѝ.
— Трябва ли ти гореща вода? — попита художникът.
— Акушерките си я поръчват, за да си направят кафе и да занимават мъжете — отговори сърдито Мариане. — Донеси коняк. И кърпи, чисти кърпи за съдове. Намери ултравиолетовата лампа. Лотар, престани да разтриваш раменете ѝ, това я подлудява. Избутай я по-близо до ръба.