Моят мъж не докосна душата ми, не завладя тялото ми. Защо го допуснах, защо?
Мариане отвори гардероба и намери дрехите си. Миришеха на застояла вода. Изплакна роклята, изстиска я силно, намери дезодорант и я напръска. Сега миришеше на рози и застояла вода.
Застана пред мивката, сложена насред стаята. Нима архитектите не са знаели колко смешно ще изглеждат жените, докато се опитват да се измият?
Въпреки това Мариане се натърка цялата със сапун и се избърса с кърпа. Когато се почувства чиста, се надигна на пръсти и се погледна в огледалото.
Нищо. В това лице нямаше нищо гордо, нищо достойно.
Сега съм по-стара от баба. Тя не доживя моите години. Винаги съм се надявала, че в мен се крие една мъдра стара жена. Търпеливо чака да отхвърли обвивката и да се покаже. Първо ще се появи тялото, после лицето, накрая ръцете и тези ръце ще държат тавичка с топъл сладкиш с извара.
Мариане сведе поглед. От огледалото не я гледаше мъдра жена, само старица със сбръчкано лице на момиче. Женичка, не по-висока от четиринайсетгодишна девойка. Все още пухкава.
Мариане се изсмя горчиво.
Баба ѝ Нане, най-добрият човек в живота ѝ, почина през една светла януарска нощ на 1961 година. На връщане от фермата Фон Хаагс, където я бяха повикали при родилка, се подхлъзнала и паднала в ров с вода. Не успяла да се измъкне със собствени сили. Мариане я намери мъртва. Лицето ѝ беше замръзнало в израз на гняв и учудване от глупавата ѝ смърт.
Мариане все още изпитваше чувство за вина. През онази вечер не отиде да помага на баба си при раждането. Не ѝ се ходеше и се измъкна.
Мариане се вгледа в лицето си. Колкото по-дълго се разглеждаше, толкова по-трудно ѝ ставаше да диша.
Изпълни я ужас. Цялото ѝ същество пое ужаса, както зажаднялата градина поема унищожителния дъжд. Какво да правя сега?
Жената в огледалото нямаше отговор; беше бледа като смъртта.
5
Утрото дойде бързо. Малко след шест събудиха пациентите. Мариане се облече и я отведоха в кабинет на първия етаж на болницата. Изглеждаше така, сякаш принадлежеше на лекарка с две деца — навсякъде детски рисунки, семейни снимки, карта на Франция с набучени флагчета.
Мариане застана пред картата и затърси Кердрук. Обходи с пръст всички водни граници на страната, ала не откри селище с такова име. Затова пък откри в легендата съкращението на департамента: Фин. Означаваше Финистер, парче земя в Западна Франция, вдало се в Атлантика. Област Бретан.
Мариане натисна предпазливо бравата — оказа се заключено. Седна зад бюрото и се загледа във върховете на обувките си.
Психологът се появи след около час; строен едър французин с черна коса на вълни и силен афтършейв. Мариане го намери много нервен — постоянно дъвчеше долната си устна и ѝ хвърляше толкова бързи погледи, че тя не успяваше да ги задържи.
Докторът запрелиства малкото страници на досието. После свали очилата, приседна на ръба на бюрото и за първи път погледна Мариане с внимание.
— Суицидът не е болест — заговори той на немски със силен френски акцент.
— Не е — кимна Мариане.
— Точно така. Самоубийството стои в края на болестно развитие. Той изразява нужда. Беда. Голяма беда.
Гласът му беше мек, а погледът на сивите му очи ѝ показваше, че живее само за да я разбере. Мариане усети тръпки в гърлото. В какво положение бе изпаднала. Седеше в този кабинет с мъж, който хранеше екстравагантното желание да разбира хората и да им помага, просто така, като ги гледаше и говореше като миропомазан.
— Трябва да приемем суицида. Той има стойност за човека, който го търси. Не е грешно, че сте искали да се самоубиете.
— И това е научно доказано, така ли? — Думите просто се изплъзнаха от устата ѝ.
Психологът само я погледна.
— Извинете.
— Защо се извинявате? — попита той.
— Аз… не знам.
— Знаете ли, че хора с тежки депресии се обиждат лесно, но въпреки това непрекъснато се извиняват и насочват агресията срещу себе си, не срещу причинителя?
Мариане впи поглед в лицето му. Сигурно беше в средата на четиресетте. Носеше брачна халка. С каква радост би повярвала, че е възможно просто да се пусне по течението. Да изхвърли от себе си всичко, да му позволи да я утеши, да прочете живота си по лицето му. Той щеше да ѝ вдъхне смелост, да ѝ даде лекарства, да я излекува от глупавите ѝ желания.
Суицидът не е болест. Много хубаво.