В кухнята влетяха група санитари. Най-сетне! Мариане взе чашата от ръцете на Ян, изпи половината коняк и подаде чашата на Грете. Тя глътна остатъка и се засмя. Мариане погледна към Лотар, после към Ян. Двамата стояха от двете ѝ страни, сякаш очакваха нещо от нея.
Ян се раздвижи пръв. Облече якето върху потника, целуна Мариане по челото и пошепна:
— Обичам те.
Лотар развърза вратовръзката, отвори ризата си и попита:
— Искаш ли да си отида и да не се върна никога вече?
— Сякаш в този момент това има някакво значение… — промърмори Грете толкова тихо, че почти никой не я чу.
— Иди да си легнеш, Лотар — прошепна изтощено Мариане.
— Вече не знам коя си — промълви той.
И аз не знам, помисли си тя.
— Ала много бих искал да открия — продължи той тихо. Умолително.
Когато Мариане не отговори, Лотар я помилва нежно по бузата и си отиде.
— Питам се кой е Виктор — каза Мариане след известно време.
Клодин подскочи уплашено. Мариане улови безмълвната молба в погледа ѝ.
Лекарят се погрижи за родилката и бебето, и отиде при Мариане.
— Добра работа, мадам.
Стисна ѝ ръката и извади лист хартия, за да нанесе всички данни: дата и час на раждането, присъстващи… Баща?
— Неизвестен — отговори твърдо Мариане.
Лекарят се обърна към Клодин.
— Вярно ли е?
Тя кимна с широко отворени очи.
— Имате ли вече име за бебето, мадмоазел?
— Анна-Мари — прошепна Клодин и се усмихна на Мариане.
Камъчето на Сидони почиваше между тежките гърди на Клодин, съвсем близо до лицето на бебето. То беше първото, което Анна-Мари видя, когато отвори очички.
В Розбрас една млада жена все още стоеше на каменната стена.
Чувстваше се сама, но не и самотна. Лорин бе прозряла, че никога няма да е самотна, докато е способна да направи поне една крачка. Ала си спестяваше тази крачка, за да открие към кого трябва да се запъти. Животът често решаваше вместо нея, но не ѝ отнемаше възможността да се движи.
След време Падриг спря пежото си точно зад нея и видя, че тя продължава да гледа през реката към Кердрук. Качи я в колата и я отведе на място, пълно с неизпратени цветя и писма.
45
Бурята роди сияен ден.
Когато след няколко часа сън Мариане застана до прозореца и го отвори, за да пусне в стаята августовското слънце, тя видя как долу на кея Женевиев, Ален, Жанреми и монахините нареждат закуската на дълга маса, застлана с бели покривки. Женевиев и Ален се дразнеха като весели деца и постоянно се докосваха, сякаш искаха да се уверят, че другият не е само сън.
Останалите да нощуват гости на празника излязоха от хотела, за да седнат за обща закуска.
В наситено зелените корони на дърветата пееха птици, лек бриз носеше аромата на морето, белите лодки се поклащаха върху блещукащите води на Авен. Отец Балак се появи с голяма кошница багети. На терасата под червения сенник, който ги пазеше от предобедното слънце, седяха Емил и Паскал Гоашон, ръка за ръка, в краката им Мадам Помпадур и Мерлин. До тях се бе настанил Пол, който тъкмо бе потопил парче кроасан в чашата с червено вино и го поднасяше към устните на Розен. Откъм Атлантика се приближаваше „Гуен II“. Когато лодката наближи кея, Мариане видя на палубата Симон и до него жена с матроска шапчица и пуловер на сини и бели райета: Грете. Макс се бе излегнал на седалката на веспата и се припичаше на слънце. Нямаше го само Ян.
И Сидони. Никога вече.
Мариане закри очи. Другите още не знаеха. Не знаеха, че в Кердрук никога вече няма да има пенсионерски обяд в понеделник заедно със Сидони.
Когато свали ръце от очите си, Мариане видя, че Женевиев ѝ маха. Ален застана до нея и притисна своята Геновева до гърдите си.
Женевиев посочи свободния стол в средата на дългата маса; другите вече бяха насядали. Монахините. Пенсионерите от Кердрук. Влюбеният готвач. Грете. Туристите, които бяха убедени, че за тях вече няма да има лятна почивка без това пристанище. Липсваха само най-красивото момиче в селото, Ян и фризьорката Мари-Клод. И Мариане. Женевиев отново посочи стола и ѝ даде знак най-сетне да слезе.
Това ли е моето място?
На масата се бяха събрали десетки прекрасни хора.
Почука се. Влезе Лотар и застана зад нея.
— Мариане… — започна той. — Искам да те помоля за прошка. Дай ми още един шанс, моля те. Или… предпочиташ да останеш тук?
Мариане погледна надолу към кея. Който и да трябваше да седне на приготвения стол сред тези необикновени, достойни за любов хора — това не беше тя. Не и Мариане Ланц, омъжена Месман, от Целе. Жената, която събираше списания от контейнерите за стара хартия и ядеше храни с изтекъл срок на годност. Жената, която не бе постигнала нищо. Само се представяше за друга.