— Ние никога не се променяме — сбогува се последната. — Вие го казахте, Мариан. Само се забравяме. Моля ви, мадам Ланс, не се забравяйте.
Връчи ѝ плик със заплатите.
Мариане прегърна Жанреми и му пошепна:
— Лорин те обича, глупав триншин. А аз знам какво криеш в хладилното помещение.
Жанреми не искаше да я пусне.
— Не мога. Точно като теб. И двамата сме глупави триншин.
Без да я погледне, Емил натовари акордеона в таксито. Мариане му кимна и се качи в автомобила.
Не погледна назад. Трудно ѝ беше да диша.
Когато стигнаха до кръстовището за Конкарно, където Мариане вече беше стояла веднъж с вдигнат палец, и завиха надясно към Понт-Авен, Лотар отвори уста.
— Аз… не вярвах, че ще си дойдеш с мен.
— Така искам.
— Защото ме обичаш?
— Нима някога това е било важно за теб?
— Предполагам, че не е било достатъчно важно. Иначе нямаше да си отидеш.
Мариане мълча, докато стигнаха в Понт-Авен. Трябваше да се сбогува и с Колет, която живееше над своята галерия. Като разбра защо е дошла Мариане, Колет се намръщи.
— Значи си тръгвате, за да избегнете трудното.
— Съжалявам…
— Не съжалявате. Не достатъчно. Очевидно не се самосъжалявате достатъчно. Все още не.
Колет затръшна вратата под носа ѝ.
Мариане се взря в дървените орнаменти. Как да разбира тези думи?
След миг вратата се отвори с трясък.
— На 1 септември Ян открива изложба в Париж. В галерия „Рохан“, моята някогашна месторабота. Искаше да ви изненада. Изложбата е специално за вас. Той излага вас! Първите му големи картини от трийсет години насам. Сега обаче може да ги окачи направо в музея, отдел „разочарованията на двайсет и първи век“.
Вратата отново се затвори шумно.
Мариане беше вече на стълбата, когато Колет извика подире ѝ:
— За мен сте вече мъртва, Мариан!
Още едно доказателство за Мариане, че се е излъгала — нейното място не беше тук.
— Какво ти каза тя? — поинтересува се Лотар.
— Пожела ни добър път — отговори Мариане.
Пред ателието на Ян Лотар посегна към ръката ѝ.
— Трябва ли да отидеш при него?
— Въпрос на приличие — отговори Мариане и издърпа ръката си.
Приличието изискваше да каже на този мъж: аз те обичам, но не съм такава, за каквато ме смяташ. Затова ще се върна вкъщи. Внезапно Мариане се изпълни с дива надежда, че Ян ще я задържи насила.
Когато мина покрай грамадните прозорци на ателието, тя се сети, че никога не е виждала картините, които Ян щеше да изложи в Париж.
Пое дълбоко дъх. Правилно ли беше да си отиде?
Когато влезе в коридора към голямото светло помещение, Мариане чу хълцане. Нито Ян, нито Мари-Клод забелязаха присъствието ѝ. Застаряващата фризьорка хълцаше, а Ян я бе прегърнал. Пред картина, която показваше силуета на гола жена. Прекрасна гола жена.
После обаче плачът на Мари-Клод се превърна в смях; през цялото време се беше смяла. Прегърна Ян и покри лицето му с пърхащи целувки.
Смеят се на теб. Каква си глупачка.
Мариане избяга. Вече не си задаваше въпроса дали постъпва правилно.
— Е? — попита Лотар, когато тя излезе задъхана от ателието. — Как го прие той?
— Като мъж — отговори Мариане, с мъка сдържайки сълзите си.
— Учудващо… — промърмори Лотар. — Знаеш ли, когато ти замина… когато се случи онова със Симоне, ние с него си поговорихме… Той те описваше в такива краски, че понякога си мислех: За кого говори този човек? Жената, която виждаше в теб… Той никога не би пуснал такава жена да си отиде.
— Тя не се казва Симоне, а Сидони. И не ѝ се е случило нищо, тя умря. Сидони е мъртва.
— Да, разбрах, прощавай.
Лотар мълча дълго.
— Искаш ли да останем няколко дни в Париж? — предложи след време той. — Но само ако не решиш да ми избягаш пак — заключи полу на смях, полутревожно.
Докато таксито се отдалечаваше, Мари-Клод се откъсна от прегръдката на Ян. Смееше се, защото му бе разказала как минала покрай една витрина и не се познала. Помислила си: коя ли е тази несимпатична крава? И се сетила, че е самата тя.
Клодин вече бе разказала на майка си за драматичното раждане в Ар Мор. Бе ѝ признала също, че детето е от Виктор. Но той беше женен и Клодин бе решила да не му казва, че е родила неговото дете. Искаше той да я обича и да реши свободно, по своя воля, не защото се чувства задължен да се грижи за детето.
Мари-Клод най-после се бе почувствала като баба и веднага бе изтичала при Ян, за да го помоли да я откара в Кердрук, където да благодари на Мариане.