— Картините ти са прекрасни. Мариане виждала ли ги е вече?
Ян поклати глава.
46
Мариане имаше чувството, че се връща крачка по крачка по собствените си следи. В Кемпер двамата с Лотар се качиха на влака от Брест, минаха покрай Оре и се понесоха с голяма скорост към Париж.
Тя беше друг човек, но и не беше. Малката Ани бе преживяла своето голямо приключение. Ето какво ѝ беше показало излизането в големия свят: че трябва да си остане на мястото, където е живяла досега. Не я очакваше нов живот; това беше заблуда.
— Тъкмо минаваме покрай Броселианд — заговори тя и посочи сенките на гората на хоризонта. — Това е гората на нашите мечти, там е погребан магьосникът Мерлин.
— Той изобщо не е живял — промърмори Лотар, докато прелистваше списание за автомобили и мотори.
— Кой го казва?
— Човешкият разум.
Мариане замълча и се замисли за извора край гроба на Мерлин и как бе стояла пред камъните, ограждащи затвора на любовта.
В процепите бяха напъхани безброй листчета. Безброй хора, очевидно без разум, бяха написали върху тях желанията си. Между тях беше и тя. Нейното желание гласеше: „Направи така, че да обичам и да бъда обичана“.
— Искаш ли да знаеш какво правех в Кердрук? — попита тя.
Лотар вдигна рамене.
— Ходех на покупки с джагуар, обикалях околността с една веспа, готвех омари, хранех кучета и котки в порцеланови чинии от династията Мин, спасих една монахиня, позирах, свирех на акордеон на морския бряг и на няколко пъти опитах да лекувам с ръце.
Лотар я гледаше смаян.
— Защо тъкмо ти умееш такива неща?
— Не ми ли вярваш?
Той я погледна втренчено, после отново взе списанието.
— Вярвам ти, разбира се.
— Лотар!
— Какво?
— Знаеш ли какво е клитор?
Лицето му стана тъмночервено.
— Моля те!
— Значи знаеш?
Той кимна смутено и се огледа дали някой не ги слуша.
— Защо никога не се занимаваше с моя?
— Явно любовникът ти е по-добър.
— Трябва ли сега да ти напомня за Сибиле?
— Говорихме за Сибиле. Това приключи.
— Разговорът за Сибиле не продължи и пет минути. После ти не искаше да споменавам дори името ѝ.
— Защото това свърши! Аз искам само теб!
— Трябва да започнем да си говорим, Лотар. Да си говорим истински.
— Понякога говоренето унищожава чувствата. Времето лекува всички рани, това е най-доброто.
— Ние с теб нямаме много време, Лотар. Най-много двайсет години, ако сме здрави.
— Винаги си толкова драматична!
Мариане въздъхна дълбоко.
— Забрави това за клитора. Но ще ти кажа какво още искам. Искам да работя. Искам да си имам своя стая. Искам да свиря на акордеон.
— Къде е проблемът? Ще правиш, каквото искаш.
— Всички тези неща бяха проблем за теб.
— О, само си въобразяваш!
Мариане се стъписа. Възможно ли беше да е истина? Възможно ли беше мъжът от спомените ѝ да е по-лош, отколкото в действителност? Дали пък тя не беше измислила всички тези ужасни неща, за да го мрази по-лесно? Загледа се несигурно навън. Преди около час бяха минали Рен. Скоро щяха да слязат на гара Монпарнас.
— Кажи ми нещо мило — помоли тя.
Лотар недоволно затвори списанието.
— Мариане! Дойдох във Франция, за да те помоля да се върнеш с мен и отново да станем мъж и жена! Нима това не е достатъчно мило? Искам отново да живея с теб! Какво повече да направя?
Да си романтичен. Да ми показваш любовта си. Да си нежен. Да се интересуваш от мен. Да си щастлив, че ме виждаш. Да ме гледаш, сякаш съм най-важният човек за теб. Да ме желаеш. Да ме уважаваш. Да ми вярваш. Да си на моя страна. Да хвърлиш това глупаво списание и да говориш с мен!
— Аз те обичам — каза Лотар. — Това ли искаше да чуеш?
— Това ли искаше да кажеш?
— Мариане, аз ей сега ще сляза. Ако всички жени правят като теб, ако постоянно питат мъжете си какво искат да кажат…
— Не всички жени го правят.
— Да, за щастие! Иначе нашето общество няма да оцелее! Човек трябва да вижда голямото цяло, не само себе си. Така разсъждават възрастните хора.
— Човек трябва да вижда винаги отделния човек. Всеки е отделна личност, всеки има свои, уникални основания да живее. Всеки отделен човек е важен. Така разсъждават възрастните.
Мариане водеше този безмълвен диалог със себе си. Сега беше сигурна, че спомените ѝ за Лотар не са я излъгали.