Навярно трябваше да започне да прави за него всичко онова, което тя желаеше от него. Да бъде по-женствена, по-изкусителна, по-самоуверена, по-интересна…
О, господи, престани, прилошава ми!
Гласът в главата ѝ крещеше. Дали не беше на Колет?
— Да, това исках да чуя — отговори Мариане след известно време.
Усети как Лотар сложи ръка върху нейната.
— Да си купим нови пръстени — предложи той и погали пръстите ѝ. — Иначе хората ще започнат да говорят… — промърмори недоволно и Мариане нервно издърпа ръката си.
Париж, Монпарнас. Пред щандовете се тълпяха хора. Когато Мариане мина покрай щанд за обувки, продавачът вдигна глава.
— Скъпа госпожо, изглеждате очарователно!
— Благодаря. Продавате ли обувки, които да ме отнесат на мястото, което желая?
— Ама разбира се! — Мъжът извади чифт червени обувки на бели точки. — Сигурно искате да срещнете там любовта?
Продавачът намигна на Лотар, който ги наблюдаваше подозрително.
Да. Това искам.
Мариане се запъти с бързи крачки към най-близкото такси.
— Да вземем автобуса до центъра, така ще ни излезе по-евтино — предложи Лотар.
— Аз съм на шейсет години и нямам настроение да се возя в автобуса — отговори Мариане.
Щом таксито потегли, Лотар отново улови ръката ѝ.
— Прости ми — пошепна той и притисна скованите ѝ от ужас пръсти до гладко избръснатата си буза. Въздъхна и затвори очи.
Мариане не знаеше какво да направи.
Лотар целуна дланта ѝ.
— Прости ми — помоли пламенно той. — Прости ми, Мариане, че не те обичах така, както имаш нужда.
Отново притисна ръката ѝ върху бузата си и я задвижи, сякаш искаше милувка.
Откакто Лотар дойде при мен в Кердрук, не съм го прегърнала и целунала нито веднъж, сети се Мариане. Нямаше никакво желание да го стори.
— Не може ли да се научим да се обичаме, както трябва? — попита Лотар. Умолително.
Опита се да притегли Мариане към себе си, да зарови пръсти в косата ѝ. Тя се отдръпна.
— Аз живях твоя живот, Лотар. Не моя. Половината вина е твоя, другата половина — моя. Аз бях твърде нерешителна, ти не искаше да си разваляш удобството. Това не е любов.
Той сведе глава.
— А ако аз… ако от днес нататък аз заживея твоя живот? Така, както ти искаш?
Той не разбира. Никой не бива да води живота на другия. Аз не и той не.
— Ще си имаш стая. Ще свириш на акордеон. Ако се пенсионирам преждевременно, всичко ще се промени. Ще прекарваме почивката си в Кердрук, ако искаш.
Почивка в Кердрук. Лотар пенсионер. Живот в Целе.
Таксито спря.
— Там отпред двама се удариха — съобщи мрачно шофьорът.
Мариане забеляза, че са спрели точно на Пон Ньоф. Почти на височината на стената, откъдето тя беше скочила в Сена с намерението да сложи край на живота си.
Лотар ли ѝ замириса така силно на мокри камъни?
Мариане откопча колана, отвори вратата и слезе.
— Къде отиваш? — попита разтревожено Лотар. — Мариане!
Тя се запъти към мястото, където бе потърсила край и бе намерила начало. Ако двама шофьори случайно не си бяха ударили автомобилите, щеше да мине покрай това място, без да го забележи.
Толкова случаен ли беше животът във възможностите си? Или важното беше да ги проумееш? С яснота, която изпълни сърцето ѝ и се вля в духа ѝ, Мариане осъзна: само един или два часа имат значение. Часът на собственото решение. Часът на свободата.
Мариане се почувства напълно спокойна.
Вече разбираше гнева на галеристката, която я бе изпратила със силни думи: Колет бе обявила за умряла жената, която искаш да си даде шанс за нов живот. Тази жена бе капитулирала.
Мариане се обърна към Лотар, който продължаваше да седи на задната седалка и да я наблюдава недоверчиво през прозореца.
Не знам защо ние, жените, вярваме, че като се откажем от копнежите си, ставаме по-достойни за любовта на мъжете. Какво си въобразяваме? Че онази, която се отказва от желанието си, заслужава повече любов от онези, които следват мечтите си?
— Мариане! Време е да продължим!
Най-сетне Мариане разбра какво се е случило с нея.
Точно това си мислех. Колкото повече страдах, толкова по-щастлива бях. От колкото повече се лишавах, толкова по-силно се надявах Лотар да ми даде онова, от което се нуждаех. Вярвах, че като не искам нищо, като не обвинявам, като не претендирам за собствена стая и за собствени пари, като не провокирам спорове, ще се случи чудо. Че той ще каже: „О, ти се лиши от толкова много неща! Колко много те обичам, защото се жертваш за мен!“.