Мариане търсеше мястото, за което беше определена. Ако не го намери тук, ще тръгне на път. Първо обаче трябва да е сигурна, че няма да остане в Париж, града, който я дари с край и с начало. Беше сигурна, че градът ще ѝ даде знак.
Често отиваше на паркинга край Пон Ньоф с надеждата да срещне клошаря, който я бе извадил от Сена.
Мариане облиза захарта от пръстите си, избърса се със салфетката и стана. Последната моторница бе отминала по канала. Някъде по съседната улица забръмча веспа. От другата страна долетяха звуците на „Либертанго“.
Тези шумове върнаха Мариане в близкото минало, което досега успешно се бе старала да забрави. Сега осъзна, че беше обикаляла града само за да не допусне мислите ѝ да летят надалеч, към пристанището на една река, към стаята под покрива, където котаракът Макс душеше възглавницата ѝ и мяукаше жално.
Сърцето ѝ вече не беше готово да пренебрегне Кердрук.
Докато веспата се отдалечаваше, образите неспирно се движеха към нея.
Морето. Ян в леглото ѝ. Жанреми танцува. Женевиев търси с поглед Розбрас. Бели рози в черна ваза. Глутница котки, наведени над чинии от най-фин порцелан. Джагуарът на Емил. Ръката на Сидони стиска камъчето. Разцъфналата градина зад къщата на Паскал. Червената рокля на Женевиев.
Мариане се разтрепери. Утре беше 1 септември.
48
Никой няма да му попречи да извърши онова, което си е наумил. В последния августовски ден Жанреми решително обяви, че затваря кухнята. На 1 септември, и без това нямаше да дойде никой. Нито един от постоянните гости. Пол, Симон, Мари-Клод, Колет — всички отсъстваха. Дори Женевиев замина. Много добре, че ги няма!
Той ще се справи сам.
Сега ще приключи с другата част от живота си. Жанреми извади едно от писмата до Лорин от плика и го прочете.
Любов моя, сърце мое, слънце мое, светлина моя! Знаеш ли, че си първата ми любов? Така се чувствам, точно така. Не подозирах нищо, дойде ми като гръм от ясно небе. Копнежът, който изгаря дупки в душата ми, когато не си наблизо. Облекчението, когато ме поглеждаш, желанието да ти дам всичко, което съм. Да ти дам сърцето си, надеждите си. Готов съм да ти дам даже ръцете и очите си. Искам да ти връча бъдещето и миналото си , защото само в твоите ръце ще станат ценни. Лорин! Изричам твоето име. За мен то означава любов.
Жанреми сгъна писмото като корабче и го сложи редом с другите хартиени корабчета, които вече беше сгънал от другите писма. Грабна следващото.
Цвете мое, колко си вълнуваща и елегантна, колкo си чиста и нежна. Щастлив съм, че те познавах, така ще умра спокойно. Обичам те, затова животът ми не е безсмислен и празен, все едно дали ти ме обичаш, или не. Да, ти си свободна да приемеш или да отхвърлиш любовта ми. Това няма да промени нищо, аз ще изляза пред смъртта и ще ѝ кажа: какво като ще умра? Аз познавах Лорин. Виждах я да ходи, да се смее, да танцува, чувах гласа ѝ.
Сгъна това писмо особено грижливо.
То беше последното от 73 любовни писма до Лорин. 73 бели корабчета и 73 цветя лежаха на пода около него. Хвърли в Авен първото цвете — суха роза, която се трошеше.
Когато пусна в реката първото от любовните писма, написани до Лорин, към главата му полетя обувка.
— Това е кражба! — извика Лорин. Стоеше само на метри от кея, до нея Падриг. Жанреми изпита дива ревност. — Тези писма са до мен, нали? Падриг ми ги показа! Ти никога не ми ги даде!
Лорин събу втората обувка и я хвърли по главата на Жанреми. Той се наведе и обувката удари Макс по опашката. Котаракът изфуча и се премести малко настрана. Седна обидено и продължи да се облизва.
— Тези писма ми принадлежат! Писмата са предназначени за адресата!
— Едва когато ги изпратим — отговори сърдито Жанреми. — Ето, аз ги изпращам.
— Ах, ти… глупак такъв! — Лорин гневно тропна с краче.
Защо си крещяха един на друг? Защо Лорин бе събула обувките си? Сега измъкна и тениската през главата.
Жанреми спря да диша. Тя беше невероятно красива. Кожата ѝ. Тънката талия. Нежният корем. Бедрата, които се измъкваха от джинсите.
— Какво правиш?
— Отивам да си взема писмото! Няма да изгубя нито дума от теб!