Лорин хвърли сутиена, а после и белите бикини. Русите кичурчета между бедрата ѝ засияха златни, краката ѝ бяха като на танцьорка. Тя е най-красивото момиче на света, помисли си Жанреми, най-смелото, най-благородното, най-доброто от всички.
Лорин се приготви да скочи от кея, за да спаси първото от любовните писма. Бе забравила, че смяташе да направи една крачка към Жанреми, само една — сега беше готова за истински скок.
Жанреми скочи и се втурна да я спре.
— Не! — изкрещя той. — Аз го знам наизуст!
Корабчето бе стигнало до средата на реката. Въртеше се все по-бързо. Течението го подхвана.
Очите на Лорин се напълниха със сълзи.
— То е първото, Жанреми. Първото писмо е най-важно.
Ще ти напиша още безброй писма, помисли си той. Стотици, хиляди, ще ти пиша година след година, ще напълниш цяла библиотека с моите думи. Ще изхвърля солта от кухнята, защото винаги ще бъда влюбен в теб, и когато сме вече мъж и жена, баща и майка, дядо и баба.
Ала не изрече тези думи.
Значи, тя си искаше писмото? Добре, ще го получи. Жанреми свали обувките си, хвърли ризата и скочи. Докато плуваше към средата на реката и течението го подхвърляше насам-натам, той повтаряше първото любовно писмо дума по дума, изречение по изречение.
Жанреми плуваше и често-често вдигаше глава, за да не изгуби хартиеното корабче от поглед. Раменете му се напрегнаха до болка, водата ставаше все по-студена, почти не усещаше пръстите на краката си, ала продължаваше да плува възможно най-бързо. Беше готов да плува след любовното писмо чак до морето и да потъне в сините вълни.
Речните феи явно се забавляваха с плувеца, който гонеше собствените си думи. Те накараха корабчето да танцува, запращаха насреща му малки вълни, от които Жанреми кашляше, и изнамираха все нови и нови игри.
Хартиеното корабче се насочи към един страничен ръкав на Авен. Жанреми усещаше как силите му отслабват. Всяко мускулче го молеше да спре, да се откаже, просто да легне по гръб и да се остави на течението. Очите му се напълниха със сълзи на ярост и безсилие.
Нимуе, господарката на морето, се съжали над бедния Жанреми и изпрати корабчето към него.
Най-сетне го хвана!
Жанреми се обърна към Лорин, която го чакаше на кея. Едва сега разбра колко много се е отдалечил. Сега трябваше да се върне при нея срещу течението. Изчака дишането му да се успокои, стисна писмото между зъбите си и заплува към Авен.
Когато най-сетне се изкачи по стълбичката на кея, Лорин измъкна писмото от устата му и се наведе, гола, както си беше, към задъхания плувец.
Взе лицето му между двете си ръце, приглади назад мократа черна коса и го притисна до гърдите си, за да го стопли.
— Жанреми… — шепнеха устните ѝ.
Целуна го с безкрайна нежност.
Жанреми за малко да падне обратно във водата, толкова силно го разтърси целувката на любимата му. А непосредствената ѝ близост, кожата ѝ, ароматът ѝ, лицето ѝ, усмивката…
Тя отстъпи назад и внимателно разгъна мокрото корабче.
Лорин,
Ти си всичко за мен. Моето утре, моят смях. Ти си моят страх и моят кураж. Ти си моите сънища и моят ден. Ти си моята нощ и моят дъх, ти ме научи на всичко. Умолявам те да ми позволиш да те обичам. Не искам нищо друго, освен да живея с теб.
Лорин чете дълго с тиха радост, докато всяка дума се запечата в сърцето ѝ.
Вдигна глава и кимна с достойнство.
— Да.
Да. Най-прекрасната дума на света.
49
Любов ли? Какво имаш предвид?
— Човекът на изкуството трябва да обича, за да е добър.
— Глупости! Човекът на изкуството трябва да е свободен, иначе няма да прави истинско изкуство. Свободен от любов и омраза, свободен от всякакви емоции…
Пол вървеше подръка с Розен към галерията. Кимна леко към двамата мъже, покрай които бяха минали, и пошепна в ухото ѝ:
— Двама от най-известните художествени критици на Париж. Какво ще кажеш?
— Те сигурно ходят по всички изложби, Пол — отвърна с усмивка тя.
— Хайде да слезем в мазето — предложи дрезгаво той и плъзна ръка по дупето ѝ.
Дошлите от Кердрук вече не знаеха на кого точно беше хрумнала идеята да се възползват от изложбата на Жан Гаме, за да дойдат за малко в Париж. Първоначално Ян искаше да се откаже от изложбата, искаше даже да изгори картините, да ги разкъса, да ги хвърли в морето. Колет успя да му ги отнеме и ги прибра в пломбиран контейнер. Знаеше, че много художници изпитват подобни чувства преди близката изложба — страхуват, се, че някой ще им отнеме картините, а с тях всички онези мисли и чувства, които са вложили в платната. Страхуват се, че някой ще им открадне душата.