Колет бе избрала 1 септември много удачно: началото на rentree. Парижани се бяха завърнали в столицата и имаха спешна нужда да забравят провинцията, да се потопят в културния живот на своя град, за да заживеят отново като граждани.
Паскал разглеждаше картините с израз на учудено дете. Емил седеше в нишата на висок прозорец с изглед към улица „Лепик“.
Хванал за ръка Грете, Симон отиде при него.
— Странно е да я видим тук, въпреки че я няма — рече рибарят.
— Тя е тук — отвърна тихо Емил, обърна се и направи широк жест, който обхвана Пол и Розен, мадам Женевиев и Ален, Колет и Мари-Клод, която беше доста шумна — очевидно се стараеше да прикрие нервността си и странното усещане да е новоизпечена баба.
Всички те вървяха бавно покрай картините, изобразяващи Мариане, и сякаш се опитваха да запомнят всеки детайл. Почти всички посетители спираха задълго пред картината, която я показваше на сцената, в синя рокля, обградена от меко сияние. „Жената, която свиреше на луната“ — така се казваше картината.
— Виж ги само. Тя е в сърцата им. В усмивките им. Гледат я и мислят за нея. А неговото сърце е пълно с нея.
Двамата мъже погледнаха към Ян Гаме, който се взираше в един портрет на Мариане. Тя бе застанала до прозореца на стаята с мидите. Червеният белег на гърдите ѝ, пламтящото небе зад нея, морето на заден план, очите ѝ — картината се състоеше от безброй червени тонове, само в очите на Мариане синееше и се вълнуваше морето. Ян бе нарекъл тази картина „Любовта на Мариан“.
— Какво има у тази жена? — запита се на глас Симон.
— Напомня ти за мечтите ти, ако още имаш такива — обясни спокойно Емил.
Рибарят кимна.
— Виж посетителите. Явно всички си спомнят, че още имат мечти.
Колет развеждаше важните посетители из залата. Върху няколко картини вече бяха залепени жълти листчета — знак, че са запазени и след края на изложбата ще бъдат продадени.
Парижани се стичаха в галерията на Колет. Много от тях помнеха галеристката и се радваха да я видят отново. Колет, много слаба, много бледа, цялата в черно, ги посрещаше с мека усмивка. Любовта към Сидони бе омекотила характера ѝ, но тъгата от смъртта ѝ правеше движенията ѝ малко тромави, сякаш без спътницата си вече не усещаше границите на тялото си.
Мъж в костюм от туид и дипломатическо куфарче в ръка отиде право при Ян и го изтръгна от мечтанията му. Двамата застанаха пред „Любовта на Мариан“. Мъжът посочи белега, предаден от Ян много точно и подробно, пламтящ като огън. Ян вдигна рамене, а Емил се опря на Симон и го помоли да отидат да чуят какво говори непознатият мъж.
— Генетично-генеалогичните изследвания показват, че пигментни смущения с тази отчетлива форма сочат принадлежност към потомците на келтските друиди, така че…
Ян обаче не слушаше събеседника си, който развълнувано описваше какво според неговите скромни знания означава формата на белега върху гърдите на Мариане: спомен от онзи народ, който по времето на крал Артур е дал на света магьосници и рицари, друиди и лечители.
Жан зърна жена в червена рокля, която тъкмо бе влязла в галерия „Рохан“ и сваляше модните си слънчеви очила. На лицето ѝ се изписа безкрайно учудване. Погледът ѝ бавно обходи изложените картини: 27 маслени картини, 18 рисунки с туш и 30 акварела. На всички беше изобразена една и съща жена.
— Мариан!
Мариане не чу вика на Ален. Виждаше само себе си. Никога не си беше представяла, че може да изглежда така.
Докато вървеше през града към галерия „Рохан“, сърцето ѝ биеше лудо и тя цялата трепереше от страх. Нищо, че беше облечена в червена рокля с дълбоко деколте. Роклята от червена коприна в топъл тон ѝ стигаше до коленете. Беше я открила в малко шивашко ателие — клиентката не минала да си я вземе и шивачката я изложила на прашната витрина.
Мариане благодари на непознатата жена, че не е имала смелост да се покаже в такава рокля, а я е оставила за нея.
Никола от рецепцията на пансион „Бабет“, който ѝ бе намерил адреса на галерия „Рохан“, излезе на улицата, за да я види по-добре под светлината на залязващото слънце.
— Възхитителна гледка — изкоментира той.
Най-сетне Мариане застана пред картините, за да се види такава, каквато я виждаше Ян.
Видя Мариане, вдигнала лице към изгряващото слънце. Мариане, която спи дълбоко. Мариане, която тъкмо се е целувала и се усмихва в блажена самозабрава. Жена, която свири на акордеон на морския бряг. Гола Мариане.