Видя се през очите на мъжа, който я обичаше.
Мариане откри, че е красива. Излъчваше красотата на обичана жена. Душата ѝ бе преобразена. Разбра, че притежава 18, не, 19 лица: тъга и снизходителност, нежност и гордост, сън и музика. А на една картина откри за какво е мислела в момента: за задънена улица. В погледа ѝ имаше безгранична мъка, очите ѝ бяха угаснали, от двете страни на бледата уста се бяха вдълбали грозни бръчки.
Хората в галерията учтиво ѝ направиха място, но Мариане не забелязваше никого. Минаваше от картина към картина и скоро в залата се разнесе шепот.
— Вижте, това не е ли… Точно така изглежда… Дали са двойка?
Най-сетне застана пред картината „Любовта на Мариан“. Лицето от платното ѝ показа каква е, когато обича. То ѝ даде да разбере, че притежава вътрешна сила, че е способна да следва мечтите си, че има воля да живее. Това лице беше есенцията на нейната същност.
То изразяваше свобода и чувственост. То пламтеше.
Мариане обичаше Ян, както обичаше морето.
Ян застана зад нея и тя го усети, без да се обърне. Нямаше защо да го пита дали я иска обратно — картините бяха отговорили на този ненужен въпрос с изразителната си сила.
— Значи, такава ме виждаш? — попита нежно тя.
— Ти си такава — отговори художникът. — В душата ти се преливат всички цветове.
Мариане се обърна към Ян.
— Днес си с ново лице. Как да го нарека? — попита учудено той.
Мариане го гледаше в самозабрава. Вече знаеше със сигурност, че двамата ще изживеят заедно дните, които им остават, ще ги живеят пълноценно и с радост. Никога вече нямаше да се лиши от това чувство. Пред нея се разкри цяло море от възможности и решението да остане с този мъж беше едно от най-лесните. Да, би могла да тръгне по света и да обича други мъже, различни от него, усмихнати или сериозни, с очи като звезди или планински езера. Би могла да отиде чак в другия край на света, да срещне други приятели, да спи в друга стая, край друга река — навярно и там щеше да срещне котка, с която да се сприятели.
Ала всичко това не ѝ беше нужно. Тя бе избрала този, който стоеше пред нея. Не искаше да се откаже от него. По-късно щяха да уточнят подробностите.
— Мариане живее — отвърна тя. — Така се казва това лице.
Щастие е, когато обичаме онова, от което се нуждаем, и когато се нуждаем от онова, което обичаме. И когато го получим, помисли си Ян.
— Ще се върнеш ли с мен в Кердрук? — попита той.
— Да — отговори просто Мариане.
Кердрук. Там беше всичко, което тя очакваше от живота.
И тогава, сякаш вече не издържаха да се гледат, без да се докосват, Ян и Мариане се прегърнаха с такава сила, че си удариха главите, когато се целунаха. Двамата се засмяха и отново се целунаха. Притиснаха се един до друг и се смяха, докато цялата изложбена зала се напълни със смях.
Епилог
Това е само легенда, казват. La nuit de samhain „Нощта на съмхайн“. Краят на лятото, началото на черните месеци. Нощта, когато предците и живите се събират, когато времето и пространството се припокриват и в продължение на дванайсет безименни часа не правим разлика между минало, настояще и бъдеще.
През тази нощ другият свят излиза от мъглата и ни връща мъртвите за една нощ. А ние ги молим да попитат боговете, демоните и феите каква ще е съдбата ни.
Да, човешкото може да се срещне със стихиите, а героите — с мразещите, но е по-добре човек да остане при своите и на светло — само някои души имат сили да преживеят сблъсъка между обединяващите се светове. Който се заблуди по тъмните улици или не намери водните порти към другия свят, ще срещне духове, които само друиди и жрици могат да победят; който се осмели да излезе, ще премине в царството на мъртвите и трябва да остане там цяла година. Върне ли се, вече никой няма да го вижда.
Въпреки това през тази нощ Мариане отиде на морския бряг, за да се срещне със своите мъртви.
Напусна сама празника, организиран в чест на мъртвите вечерта на 31 октомври. Но той не беше само за да почетат мъртвите — Мариане и Женевиев подготвиха празненство в чест на жените. Както се твърдеше в древните келтски и бретонски легенди: любовта на жените премахва всички граници, отива отвъд смъртта и времето.
В знак на благодарност към жените от този и от другия свят запалиха снопчета жито, помълчаха минута над тях, после ги покриха и угасиха. Това беше знак, че лятото е свършило и започва нов цикъл. На масите сложиха по един прибор в повече, един стол остана празен. Това беше мястото за близките от другия свят, които бяха поканени на трапезата. За минута угасиха всички светлини, за да дадат възможност на мъртвите да се качат в лодките си и да потеглят към света на живите. Свещи по прозорците им сочеха пътя.