— Знаете ли, че повечето църковни камбани имат твърде големи езици? — отвърна тя. — Повечето звънари създават твърде силна динамика на размаха и само след няколко години камбаните вече звънят като празни купи за салата, удрящи се една в друга. Вече са изхабени.
— Вие се чувствате като някоя от тези камбани, така ли?
— Аз? Като камбана? Защо?
Чувствам, че никога не ме е имало.
— Не искате да живеете и занапред, както сте живели досега. Защо опитахте да се самоубиете точно в Париж?
Как само го каза! С обвинение. Никой не идва в Париж, за да умре. Всички искат да живеят и да обичат, само аз, глупачката, си мисля, че мога да умра тук.
— Стори ми се логично — отвърна тя след дълго мълчание.
Успя. Преодоля натрапчивото желание най-сетне да каже истината.
— Добре. — Психологът стана. — Бих искал да направим някои тестове, преди да си заминете. Елате с мен.
Отвори ѝ вратата. Мариане вървеше и се взираше в сивите си обувки, които правеха крачка след крачка. Излезе от стаята, мина по коридора, през няколко въртящи се врати, все напред.
Баща ѝ настройваше камбани. Докато един ден падна от покрива на църковната кула и си счупи почти всички кости. Майката на Мариане никога не му прости тази несръчност, натякваше му до края на живота му. По онова време не беше редно мъж да създава толкова проблеми на жена си.
Баща ѝ обясняваше какво представлява църковната
камбана:
— Езикът трябва да целува камбаната съвсем леко, да я изкушава да се люлее. Не бива да я принуждава, никога.
Характерът му беше като на камбана. Когато някой се опитваше да принуди баща ѝ да реагира, той замлъкваше и оставаше неподвижен, докато не го оставят на мира.
След смъртта на баба ѝ той се изнесе от брачната спалня и си устрои място за спане в работилницата. Преди да се омъжи за Лотар, Мариане беше свързващото звено между родителите си. Носеше яденето на баща си в работилницата, където той прекарваше времето си в изработване на малки камбани. Когато отиваше при него, Мариане усещаше привързаността му; той беше щастлив, че има дъщеря, която го обича и шепнешком му разказва за какъв живот мечтае. Тя искаше да стане археоложка, после учителка по музика, саморъчно да изработи велосипеди за децата си и да живее в къща край морето. И двамата бяха мечтатели.
— Прекалено много приличаш на баща си — казваше майката на Мариане.
В продължение на десетки години Мариане не беше в състояние да мисли за баща си. Той ѝ липсваше, може би това беше единствената открита тайна. И обещанието ѝ да бъде щастлива. Да живее в своята магия.
— Извинете ме за момент — рече психологът и махна на лекарката, която миналата нощ бе довела Мариане в болницата. Двамата заговориха на френски, като често-често поглеждаха към Мариане.
Тя отиде до прозореца и обърна гръб на лекарите. Искаше да извади от чантата си малката плочка и да я погледа.
Кердрук. Докосна картината и усети толкова силно теглене в гърдите, че дишането стана много трудно.
Самоубийството има своята стойност.
Мариане сведе поглед към пода.
Наистина не харесвам тези обувки.
В следващия миг тя се раздвижи. Просто тръгна, блъсна поредната въртяща се врата, видя стълба, слезе бързо по стъпалата и зави надясно. Прекоси коридор, където болни седяха отпуснати по дървените пейки, и видя в края на коридора широко отворена врата, която водеше навън. Въздух! Най-сетне! Бурята бе измила деня, въздухът беше мек и благотворен. Мариане пренебрегна артрозните болки в коляното и се затича.
Сърцето ѝ се качи в гърлото, ударите му се усещаха болезнено; тя прекоси павираната улица и влезе в тясна уличка; мина под някаква арка, през вътрешен двор и излезе от другата страна. Без да мисли, непрекъснато пресичаше улицата.
Не знаеше колко време е издържала, ала когато бодежите станаха непоносими, приседна на ръба на малък фонтан. Потопи ръце до китките и се загледа в отражението си във водата.
Нали казваха, че красотата е състояние на душата? Щом душата беше обичана, всяка жена се превръщаше в същество, достойно за възхищение, дори в действителност да беше средна хубост. Любовта променяше женската душа, жената ставаше красива, за минути или завинаги.
Толкова ми се иска да съм красива, помисли си Мариане. Само за пет минути. Иска ми се да ме обича някой, когото и аз обичам.
Отново потопи пръст във водата и плавно описа кръг. Много ми се иска да бях спала и с друг мъж, не само с Лотар. Поне веднъж. И да нося нещо червено.
Иска ми се да се бях борила.