П. Г. Удхаус
Любов в Дройтгейт
Когато младият Фреди Фич-Фич замина за Дройтгейт — прочутите минерални бани в Западна Англия — да моли своя чичо и настойник генерал-майор сър Ейлмър Бастабъл да освободи настойничеството над парите му, за да може да се ожени за Анабел Първис, той не си правеше илюзии, че срещата ще се окаже лицеприятна. Голямата любов обаче му вдъхваше сили, така че той пропътува разстоянието и бе въведен в стаята, където старецът бе подпрял на висока възглавница подагрестия си крак.
— Здрасти, чичо! Здрасти, здрасти! — развика се той, тъй като обичайната му политика в подобни случаи бе да се държи жизнерадостно до последния момент преди да бъде изритан. — Добро утро, добро утро, добро утро!
— Бърррр! — потрепери сър Ейлмър с вид на нагълтал гол охлюв. — Ти ли си? — И промърмори нещо, което Фреди не схвана, макар да долови „капакът на всичко“.
Сърцето на младия Фич-Фич поизстина. Очевидно бе и с невъоръжено око, че неговата плът и кръв е в отвратително настроение, и той веднага се досети за причината. Несъмнено сър Ейлмър се бе появил сутринта в Минералната зала, за да излочи полагаемата му се порция силно лековита и още по-силно смрадлива вода, и там някой надут пуяк, отдавна отписан от докторите, го е погледнал високомерно. Фреди прекрасно знаеше, че тези сноби никога не пропускат сгоден случай да жегнат по някакъв надменен начин горкия му стар чичо.
Още с пристигането му в Дройтгейтските бани сър Ейлмър стана жертва на колкото неочакван, толкова унизителен удар. Като глава на почитан в цяла Англия древен род и притежател на дълъг списък от лични заслуги, той естествено бе очаквал най-отбраното общество на санаториума да го посрещне с разтворени обятия и незабавно да го включи в изискания си елитарен кръг. Ала още щом бе установено, че едничкото му оплакване е бледа форма на подагра в десния крак, той незабавно се оказа изолиран от обществото на онези, които единствено представляваха интерес за него, и бе запратен като износен чехъл в компанията на астматици и страдащи от леки смущения в черния дроб.
Защото (макар това да е известно на твърде ограничен кръг хора, което е поредното доказателство, че половината свят хабер си няма как живее другата половина) не съществува друга секта в обществото с по-изострено класово чувство от болните. Историята ни учи, че древните спартанци не са се държали особено сърдечно с илотите си, а френската аристокрация от преди революцията е била склонна да страни от пейзаните, обаче това тяхно поведение може да се нарече дружелюбно потупване по рамото в сравнение с отношението на — примерно казано — диабетик към някой, комуто селският фелдшер просто е изрязал досаден мазол. Това важи с особена острота за онези места, където болните с лопата да ги ринеш — например Баден-Баден или както в случая със сър Ейлмър, Дройгейтския санаториум.
В подобни курорти атмосферата е разслоена кастово по нечуван начин. Старата аристокрация — важни клечки с болести, влезли в медицински справочници — се огражда с тройни стени и никак не се церемони с дребните риби.
Ето, кое бе вкиснало иначе слънчевата душа на сър Ейлмър и го караше да гледа кръвнишки на Фреди.
— Е? — продължи заядливо старецът. — Какво искаш?
— Ами само наминах да те видя как си.
— Зле! — отсече чичото. — Изгубих медицинската си сестра.
— Умря ли?
— По-лошо. Омъжи се. Взе, че се венча с един от утайката на обществото — можеш ли да си представиш, не е страдал дори от изкълчено коляно! Трябва да е пощуряла.
— Все пак човек може да я разбере.
— Не може!
— Исках да кажа — опита се да поясни Фреди, който имаше изявено отношение към тази тема, — че любовта върти света.
— Нищо подобно! — сряза го сър Ейлмър. Като повечето стари воини той бе склонен да тълкува думите буквално. — През живота си не съм чувал такава глупост! Светът го върти… забравих вече какво беше, но във всеки случай не и любовта. Че как ще го върти, по дяволите!
— Е добре де, добре. Напълно те разбирам. Тогава да се изразим по друг начин — любовта е всепобеждаваща. От мен да го знаеш!
Старият рязко вдигна глава.
— Ти да не си влюбен?
— Безумно!
— Бре, какво магаре! Тогава, предполагам, си довтасал да ми искаш парите си, за да се ожениш?
— Нищо подобно. Просто наминах да те видя как си. Но понеже ти повдигна въпроса…
Сър Ейлмър се замисли, като от време на време изпръхтяваше.
— Коя е тя? — попита най-сетне.
Фреди се изкашля и взе нервно да си подръпва яката. Нямаше как — бяха стигнали до същността. Той от самото начало бе имал предчувствието, че именно това ще е добрата стара динена кора, на която неминуемо ще се подхлъзне. Работата беше там, че неговата Анабела имаше, меко казано, скромно потекло, а консервативните възгледи на роднината му относно значението на произхода му бяха прекрасно известни. По-голям сноб от чичо му едва ли бе страдал от подагра.