— Всъщност — започна Фреди — тя е асистентка на фокусник.
— Какво?
— Асистентка на фокусник. Нали знаеш… Запознах се с нея на едно дневно представление с благотворителна цел. Асистираше на един тип на име Великия Болони.
— Какво ще рече „асистираше“?
— Ами стоеше в дъното на сцената, от време на време се приближаваше към фокусника, подаваше му аквариумче със златна рибка или цилиндър, усмихваше се на публиката и пак се оттегляше назад с танцова стъпка. Знаеш ги тия работи…
Тъмен облак затули лицето на сър Ейлмър.
— Знам ги — глухо откликна той. — Единственият ми племенник е оплетен в мрежите на долнопробна продавачка на златни рибки! Ха!
— Не бих го нарекъл точно „оплитане в мрежи“ — почтително възрази Фреди.
— Аз пък бих! Марш оттук!
— Дадено! — рече Фреди и хвана експреса за Лондон. А по време на пътуването му щукна страхотна идея.
Последната издънка на рода Фич-Фичови не беше голям литературовед, но все пак му се случваше да прелисти някое и друго списание. Всеки, надзърнал в списание, се е натъквал поне на един разказ за коравосърдечен старец, който за нищо на света не желае да одобри избраницата на главния герой, а той вземе, че му я пробута да се грижи за него, без дъртия да си има представа коя е тя, и коравосърдечникът — хоп! — веднага се очарова от нея… Тогава двамата млади смъкват маските от лицата си — и готово! Подобен разказ имаше и в списанието, което Фреди си купи на Дройтгейтската гара, и докато го четеше, си спомни думите на чичо си за оставката на болногледачката му.
Докато влакът стигне Лондон, планът вече се бе избистрил в главата на Фреди.
— Слушай! — обърна се той към Анабела Първис, която го посрещна.
— Какво? — попита Анабела.
— Слушай!
— Какво?
— Слушай — продължи Фреди, като я хвана нежно под ръка и я поведе към бюфета, където възнамеряваше да се подкрепи на крак. — В известен смисъл съм принуден да призная, че начинанието ми не бе увенчано с успех.
Анабела си пое дълбоко въздух.
— Никаква благословия?
— Никаква.
— И нито пени?
— Нито едно. Дъртият остана верен на обичайната си форма. Изслуша ме, изсумтя гадно и ме изхвърли. Познатата стара история. Но това, което се опитвам да ти съобщя, е, че небесата са все още сини и птичките не са престанали да чуруликат в клонака. Намислил съм страхотен план. Можеш ли да се грижиш за болен човек?
— Нали аз гледах чичо Джо!
— А сега ще гледаш чичо Ейлмър. Досегашният му персонал си подал оставката и на него му трябва заместник. Ще му се обадя още сега и ще го уведомя, че незабавно му изпращам чисто нова болногледачка, която ще му бъде като родна майка. А ти потегляй за Дройтгейт и започвай да се подмазваш.
— Да, но как?
— Ами ще се тълпиш около него, ще му оправяш възглавницата, ще му поднасяш освежителни напитки, ще му гукаш и ще се умилкваш. Кажи му, че си от благородно потекло — ако това е точният израз. А щом назрее моментът, щом прецениш, че си се усукала около сърцето му и той вече те има за родна дъщеря, веднага ми изстрелваш телеграма, аз пристигам, влюбвам се в теб и ние получаваме съгласие, благословия и суха пара. Гарантирам за успеха на този план. Безпогрешен е!
И така, Анабела замина за Дройтгейтския санаториум. След около три седмици Фреди получи следната телеграма:
„Подмазах се. Пристигай. Любов, целувки. Анабела.“
По-малко от час след пристигането на телеграмата Фреди вече крачеше забързано към вила „Подагра“ — жилището на чичо си. Сър Ейлмър си беше в кабинета. Анабела му четеше на глас публикуваната неотдавна монография върху някои все още неизследвани болести на медула облонгата, тъй като старецът, макар и страдащ от проста подагра, беше амбициозен и трогателно се домогваше до по-възвишени цели. На масичката до него се мъдреше чаша с разхладителна лимонада, а с влизането на Фреди момичето млъкна за миг, за да оправи възглавницата на своя работодател.
— Хък! — хлъцна сър Ейлмър. — Ти ли си пак?
— Ето ме и мен! — обяви Фреди.
— Макар и да звучи нелепо, приятно ми е да те видя. Оставете ни за малко, госпожица Първис. Бих искал да поговоря с племенника си, такъв, какъвто е, по един сериозен и личен въпрос. Забеляза ли това момиче? — пристъпи той направо към целта, щом вратата се затвори зад Анабела.
— Как няма да го забележа!
— Хубаво е!