— Хък! — хлъцна чичо му. — Ти ли си?
Фреди имаше сили колкото за едно кимване.
— Престани да пухтиш, ами седни — сгълча го старецът. — Сега ще засвирят „Поет и селянин“.
Фреди най-сетне си пое дъх.
— Чичо — започна той. Но вече беше късно. Докато произнасяше тази дума, палката на диригента се спусна и лицето на сър Ейлмър придоби типичното благоговейно, подобно на втасало тесто изражение, тъй познато на посетителите на курортни концерти.
— Шът! — изшътка той.
От безбройните тълпи, които са слушали „Поет и селянин“, едва ли някой е изчаквал края му с нетърпение, равно по сила на Фредерик Фич-Фичовото. Времето летеше. Всяка минута бе драгоценна. Нещастието можеше да се стовари на плещите му всеки момент. А оркестърът си свиреше ли, свиреше, сякаш бе сключил доживотен договор. Цяла вечност мина до последното „ум-па-па“.
— Чичо! — изрева той, преди още да е заглъхнало ехото.
— Шът! — раздразнено му изшътка сър Ейлмър и Фреди забеляза с тъпо отчаяние, че ще си получат полагаемия „бис“.
Много малко от безбройните, разпръснати по цял свят слушатели на увертюрата към „Раймонда“ са бушували отвътре така, както вреше и кипеше Фредерик Фич-Фич. Напрежението го обезсилваше, забавянето изтормозваше душата му. Той извади от джоба си документите и писалката и нервно взе да ги върти из ръце. Тъпо се питаше как операта „Раймонда“ изобщо успява да бъде изпълнена, след като увертюрата й няма край. Очевидно я претупват надве-натри в последните пет минути, докато посетителите търчат към гардероба за шапките и палтата си.
Но рано или късно на всичко му идва краят, дори и на увертюрата към „Раймонда“. Както най-морната река рано или късно стига морето, така и увертюрата в края на краищата заглъхна. А когато това се случи, когато и последните ноти замряха и диригентът се закланя усмихнат с онази хладна самоувереност, характерна за всички диригенти, сякаш не изпотеният оркестър, а те са свършили цялата работа, Фреди поде отново:
— Чичо, би ли ми отделил една минутка? Ето документите.
Сър Ейлмър хвърли кос поглед към листовете хартия.
— Това пък какво е?
— Документите, които трябва да подпишеш, за да си получа парите.
— А, това ли било! — добродушно рече сър Ейлмър. Музиката очевидно го бе размекнала. — Разбира се, момчето ми. На всяка цена. Подай ми…
Той млъкна по средата на думата и Фреди, проследил погледа му, видя, че го е вперил в някакъв изискан среброкос мъж, който тъкмо минаваше покрай тях.
— Добър вечер, Ръмбелоу — поздрави чичо му.
В тона му прозираше явна нотка на раболепие. Гласът му, направо казано, порозовя и той смутено зашава с ръце и крака. Мъжът, когото поздрави, спря за миг и сведе поглед към него. Отношението му бе неприкрито арогантно.
— А, Бастабъл! — разсеяно промърмори среброкосият.
И най-малоумният би доловил хладната надменност в гласа му. Фреди видя как ушите на чичо му пламнаха. Сър Ейлмър промърмори едва чуто колко се надявал, че изисканият мъж се чувствува по-добре.
— По-зле съм! — сряза го онзи. — Много по-зле. Лекарите съвсем се объркаха. Моят случай се оказа изключително комплициран. — Той млъкна за малко, а изисканата линия на устата му презрително се изви нагоре. — А вашата подагра как е, Бастъбъл? Подагра! Ха-ха!
И без да дочака отговор на въпроса си, той отмина и се присъедини към една групичка, която разговаряше недалеч от Фреди и чичо му. Сър Ейлмър потисна една огорчена ругатня.
— Сноб! — промърмори той. — Въобразява си, че е голяма работа само защото има телангистис. Голямо чудо — един телангистис! Всеки би могъл… Ти пък какво правиш, дявол да те вземе? Документи ли? Нямам нужда от никакви документи! Я да ги разкараш оттук!
И преди Фреди да успее да излее трогателната тирада, трептяща на устните му, пред вратата настана суматоха и вниманието му бе отвлечено. Сърцето му спря да бие и той остана като вкопан на мястото си.
На прага стоеше Мортимър Ракстро. Питаше за нещо разпоредителя и Фреди прекрасно се досещаше за естеството на въпроса. Фокусникът явно се интересуваше кой от присъствуващите е генерал-майор сър Ейлмър Бастабъл. Анабела Първис се беше вкопчила в ръката на илюзиониста със сълзи и молба в очите и очевидно го призоваваше да бъде човек.
Минута по-късно Ракстро се приближи към Фреди и чичо му, като все така влачеше подире си момичето. Спря пред сър Ейлмър и отхвърли Анабела като износена ръкавица. Лицето му бе хладно, сурово и безмилостно. Едната му ръка машинално жонглираше с две билярдни топки и букет рози.