Сър Ейлмър не можеше да сдържи нервния си трепет. Благоговейният израз на лицето му го правеше да прилича на малко момченце, което е срещнало на живо световния шампион по бокс тежка категория.
— Добре ли чух името ви — Джо Бофин ли казахте?
— Точно така.
— Да не би да сте… онзи същият Джо Бофин? С когото има интервю в коледния брой на „Скалпел“?
— Същият.
Сър Ейлмър се втурна напред.
— Позволете да ви стисна ръката.
— Заповядай.
— Горд съм да се запозная с вас, господин Бофин. Аз съм един от най-горещите ви почитатели.
— Много мило, старче.
— Вашата кариера винаги ме е вдъхновявала. Вярно ли е наистина, че имате сърдечна тромбоза и в същото време белодробна емфизема?
— Точно така.
— И че веднъж сте вдигнали 40,2° температура?
— Два пъти. Още веднъж, като лежах от хиперпирексия.
Сър Ейлмър въздъхна.
— Моето най-добро постижение е 39,1°.
Джо Бофин го потупа по гърба.
— Е де, не е чак толкоз зле. Никак дори.
— Извинете — намеси се плах благовъзпитан глас.
Беше изисканият мъж със сребристата коса, който се бе присламчил незабелязано към тях — същият, когото сър Ейлмър бе нарекъл с името Ръмбелой. Беше смутен, а зад гърба му се виждаше развълнувана групичка мъже, които от притеснение шаваха с пръсти и се блещеха.
— Извинете ме, скъпи Бастабъл, задето се намесвам в един личен разговор, но ми се стори… на моите приятели им се стори…
— На всички ни се стори — отекна групичката.
— Стори ни се, че чухме да споменавате името Бофин. Възможно ли е вие да сте господин Джозеф Бофин?
— Да, да — аз съм.
— Същият Бофин, който е лежал в болницата „Свети Лука“?
— Същият.
Среброкосият мъж внезапно бе връхлетял от неочаквана свенливост.
— Тогава можем ли… аз и приятелите ми… да ви кажем колко много ни се иска… Извинете, че се намесихме в разговора, разбира се… но ние така ви се възхищаваме… Предполагам, че хората непрекъснато ви додяват с такива признания, господин Бофин… Искам да кажа, че сигурно постоянно ви досаждат… съвсем непознати хора… искам да кажа…
— Нищо, нищо свикнал съм. Винаги съм готов да се срещна с почитателите си.
— Позволете ми тогава да ви се представя. Аз съм лорд Ръмбелоу. А това са приятелите ми — херцог Мъл, маркиз Пекъм, лорд Пърси…
— Как сте, кво правите? Елате при нас, момчета. Запознайте се с племенничката ми госпожица Първис.
— Очаровани сме — изблея очарованият хор.
— А това е младежът, за когото тя ще се омъжи.
— Много ни е приятно.
— И чичо му, сър Ейлмър Бастабъл.
Всички глави се извърнаха към генерал-майора. Лорд Ръмбелоу наруши настъпилото мълчание и издума със страхопочитание:
— Наистина ли, Бастабъл? Племенникът ви ще се жени за племенничката на самия господин Бофин? Поздравявам ви, драги. Такава чест! — В гласа му се промъкна нотка на неудобство и лорд Ръмбелоу се изкашля смутено. — А ние тъкмо си говорехме за вас. Нали, колко странно, Бастабъл — току-що аз и моите приятели си говорехме за вас. Казвахме си: колко жалко, че така рядко се виждаме. И се питахме дали… всъщност предложението беше на херцога… дали няма да се присъедините към нашия малък клуб… нищо особено, разбира се, но не допускаме кого да е и затова си го обичаме… Нарекли сме го „Дванайсетте весели полутрупа“…
— Скъпи ми Ръмбелоу!
— От доста време усещам, че компанията ни не е пълна без вас. Значи, ще се присъедините… Чудесно, чудесно. Какво ще кажете още тази вечер? Разбира се, господин Бофин — продължи той раболепно — едва ли ще си позволи да го забавлява една скромна компания като нашата, иначе…
Джо Бофин го потупа дружелюбно по гърба.
— Кво пък, с удоволствие. Аз хич даже не съм надут.
— О, наистина ли… Не знам какво да кажа… нямам думи.
— В края на краищата всички не могат да са Джобофиновци. Поне аз така мисля.
— Вие сте пропит от духа на истинската демокрация!
— Ето например миналата неделя кумувах на едно момче, което има само емоционален дерматит.
— Изумително! Тогава, значи, ще дойдете довечера със сър Ейлмър. Очаровани сме. Ще ви почерпим със специалния ни белодробен тоник, който вие сигурно ще оцените. Ние много се гордеем с избата си.
Оркестърът почти бе заглушен от щастливите възгласи на компанията, а господин Бофин си разкопча жилетката и показа на херцога белега от първата си операция. Замаяният от щастие сър Ейлмър, който ги гледаше с разтупкано сърце, изведнъж осъзна, че някой му пъха писалка в ръката.