Светът й се сви до заложената в тези гнусни снимки заплаха и инстинктивното желание да защити Синтия. Нищо друго нямаше значение. Не биваше да седи тук и примирено да очаква съдбата. Бягството оставаше единственият възможен изход.
Тя решително се отправи към спалнята.
Изнудвачът можеше да отиде със снимките направо при Синтия, но тази възможност изглеждаше малко вероятна. Нямаше да спечели пари.
Може би щеше да се опита да се срещне със своята жертва. И ако Аби отсъстваше от града, щеше да получи малка отсрочка, за да разбере кой се опитва да я изнудва.
Решението да избяга я поуспокои. Ако успееше да го подмами на неутрална територия и да го идентифицира, можеше да отвърне на удара.
Аби не знаеше колко дълго ще се наложи да отсъства и внимателно опакова най-необходимото. Беше април — ранна пролет в тихоокеанския северозапад. Времето все още бе мразовито. Натрупа в най-големия куфар пуловери, панталони и бельо за една седмица.
Къде да отиде? А какво щеше да стане с витамините, които трябваше да раздаде през седмицата на своите агенти?
Загуби още време, докато уреди по телефона главната й агентка да поеме разпределението.
Гейл Фарли се съгласи, макар и леко изненадана.
— Разбира се, ще дойда още сега и ще взема кутиите. Кога ще се върнеш, Аби?
— Не съм сигурна. Изникна неочакван проблем и може да отсъствам няколко… седмици. Ще кажа на домоуправителя да отключи апартамента, ако имаш нужда от още стока. Добре ли е така?
След това на тръни дочака Гейл да дойде и да вземе кутиите. Когато тя си тръгна, вече минаваше дванадесет часа.
Аби хвърли последен поглед на стаите и се сети, че не е взела собствените си витамини. Бързо събра шишенцата и ги напъха в чантата. Ако наистина имаше нужда от витамини и минерали, сега му бе времето! Бръкна вътре, извади няколко таблетки витамин C и ги пъхна в устата си. Липсваше й само да настине или да хване грип в такъв напрегнат момент.
Май бе взела повече от необходимото — едва дотътри големия куфар до входната врата. Посегна да си вземе палтото, когато звънецът иззвъня.
Срещата с Тор Латимър! Погледна ужасено часовника, който показваше един без десет.
— По дяволите! — Сега щеше да се наложи да измисля набързо някакво обяснение за отменяне на срещата. Защо не се сети да му телефонира по-рано? Сигурно нямаше да му е приятно да я завари на прага, готова за път.
— Ужасно съжалявам! Точно щях да ти се обадя — започна тя решително, когато отвори вратата. Беше облечен семпло както винаги — със светлокафява риза и тъмнокафяви панталони, наметнал кожено сако. Аби разбра, че навън ръми, защото върху тъмната му коса блестяха капки влага.
— За какво да ми се обадиш?
— Страхувам се, че трябва да замина — каза тя бързо, мъчейки се да измисли по-правдоподобно обяснение. — Случи се нещо непредвидено. Току-що ми се обадиха роднини. Ще трябва да ме извиниш, чувствам се малко притеснена. Цяла сутрин си събирах нещата и…
— Къде отиваш? — попита той тихо и пристъпи.
— На крайбрежието…
— В онзи курорт, където си била през миналата зима?
Аби пребледня. Тор не можеше да знае нищо за причините, предизвикали сегашното й нещастие. Просто правеше предположение, защото бе видял проклетата брошура вчера.
— Всъщност, този път ще бъда малко по на север. Роднините ми живеят близо до Линкълн Сити.
— Колко дълго ще отсъстваш?
— Около седмица. — Тя се намръщи тревожно, когато той се разходи из кухнята. Съгледа смачканата снимка и я вдигна.
— Малко неочаквано, а? — Тор небрежно се отпусна на един стол.
— Обадиха ми се тази сутрин. Леля ми иска да подиша морски въздух известно време и се нуждае от някой, който да я придружи. За мен това е добра възможност да се откъсна за десетина дни и да се насладя на океана. — Аби нарочно погледна часовника си. — Наистина трябва да тръгвам. Става късно, обещах да бъда там за вечеря. Бедната старица много ще се притесни.
— Аз също се тревожа.
— За какво? — попита тя с равен глас.
— О, за разни неща.
— Тор…
— Например, тревожа се защо отменяш срещата ни, без да ме предупредиш, съмнявам се, че спешно ще посетиш старата си леля. Тревожа се, защото изглеждаш толкова напрегната и объркана, макар да става дума само за пътуване до крайбрежието. — Голямата му длан нервно стисна смачканата фотография. — И освен това — продължи той, — тревожа се заради истинската причина, поради която си решила внезапно да заминеш. Изглежда, крайбрежието е твоето убежище, в случай че…
— Да, харесвам крайбрежието — измърмори тя и усети да я обзема още по-голяма паника. Не можеше да заблуди Тор. Но не бе честно да й натрапва присъствието си! Имаше си достатъчно собствени грижи.