— Вече съм се забъркал. Скъпа, ще те държа при себе си ден и нощ, докато разбера кой те заплашва.
— Не бива да го правиш!
— Наистина ли вярваш, че можеш да ме спреш? Аби, ние сме почти приятели, дори нещо повече — влюбени. Мой дълг е да те защитя.
Тя поклати глава обезоръжено. Усещаше, че не е в състояние да откаже каквото и да било на този мъж.
— Не можеш да говориш така. Не знаеш какво ни носи бъдещето…
— Знам. Знам го още от вечерта, когато те закарах до вкъщи след заниманието по икебана.
— Тор, не можеш да ми налагаш решенията си! — Протестът беше слаб, но решителен. — Не искам да ми се натрапва връзка, която не съм сигурна, че желая.
— Тогава просто ще седим тук в твоята всекидневна и ще говорим за това, докато пожелаеш.
Тя можа да долови искрицата веселие в гласа му и рязко вдигна глава. Раздразнение замени напрежението й. Но преди да може да заговори, се озова притисната между бедрата му на канапето. Златистите му кафяви очи блестяха игриво и някак непреклонно.
— Сериозно ли си решил да…
— Аз винаги съм сериозен, не си ли се убедила в това? Никога не се забърквам в нещо, ако не желая. Но след като веднъж съм взел решение… — Намеренията му бяха пределно ясни.
— Винаги се изумявах от начина, по който подреждаше цветя…
— Просто си спомни, че никога не смачках, нито счупих някое цвете. — Той си играеше с кичур от медно русата й коса. — Аби, спиш ли с онзи мъж от снимката?
— Не.
— Любовници ли бяхте?
— Има ли значение?
— Не, ако всичко между вас е свършено. Но ако не е, аз съм готов да ти помогна да…
— Не съм в интимни отношения с Уорд Тайсън, нито някога съм била. Той е съпруг на моята братовчедка Синтия. Тя и аз израснахме заедно. Като сестри сме. Не бих я наранила за нищо на света!
— Тогава какъв е проблемът?
— Проблемът е онзи уикенд. Той може да бъде изтълкуван погрешно. А това ще я нарани жестоко, ако научи. Изглежда още някой знае за това.
— И?
Тя безмълвно се освободи, изправи се и пресече стаята до ъгъла, където бе оставила чантата си. Отвори я и извади втората снимка, заедно с писмото. Мълчаливо се върна обратно при него и му ги подаде.
Тор ги разгледа и внимателно ги остави върху масичката.
— Изнудват те значи — тихо каза той.
— Така изглежда.
— Колко искат?
— Още не знам.
— Някаква идея кой може да бъде?
Тя поклати глава и стисна отчаяно очи.
— Къде отиваше, когато аз дойдох?
— Някъде. Където и да е. Просто исках да се махна от града. Втората снимка и писмото пристигнаха рано тази сутрин. Трябва ми време, за да накарам изнудвана да се появи и да се опитам да се справя с него.
— Сигурна ли си, че е мъж?
— Не, даже в това не съм сигурна. Но помислих, че той ще се опита да ме намери, а дотогава и аз мога да го разкрия.
— Мислила ли си да се обърнеш към полицията?
— Не! Ще се опитам да се справя сама. Не искам Синтия да узнае. Тя ще бъде съсипана, ако види тези снимки и някой й каже, че съм била близка със съпруга й. О, Тор, не мога да й причиня това! Ще направя всичко възможно, за да го предотвратя.
— Включително ще платиш на онзи изнудвач?
— Трябва да има начин да бъде обезвреден.
— Или обезвредена — додаде Тор.
— Да, може и да си прав — съгласи се примирено Аби.
В стаята настъпи тишина. Тор размишляваше над думите й.
— Много добре — каза накрая.
— Много добре какво?
— Ако искаш да разбереш кой те преследва, ще те оставя да го направиш…
— Тогава довиждане, Тор. Достатъчно дълго ме задържа.
— Задържал съм те? Но аз още не съм ти казал какво всъщност имам намерение да направя. Следващата ми стъпка е да те отвлека. Тъй като си готова с багажа си, няма смисъл да губим повече време. Да вървим.
— Къде?! Тор, за какво говориш?! — ядоса се тя, разкъсвана между облекчението и протеста.
— Искаш да изчезнеш за малко и да се опиташ да разбереш кой те преследва, нали? Добре, аз ти предлагам сигурно убежище. Ще бъда с теб и ще ти помогна, за да не ни изненадат.
Той взе снимката и писмото и решително се изправи. Но Аби не помръдна. Тор се намръщи.
— Побързай, скъпа! Предстои ни дълъг път.
Четвърта глава
Аби седеше напрегната и затворена в себе си, докато Тор караше на изток по междущатската магистрала, успоредно на река Колумбия. В продължение на няколко километра реката служеше за граница между щатите Вашингтон и Орегон, прорязвайки величествен пролом в живописно дефиле. Гористи планини се издигаха към небето от дясната страна на пътя, а отляво реката бавно влачеше води към океана. Редяха се чудесни гледки и друг път Аби щеше да им се наслаждава в захлас, но днес по обясними причини се чувстваше потисната.