— Парите ли? Ще си струва цената!
— Като човек, който не обича насилието, звучи странно в твоите уста.
— Просто за момент си помислих, че…
— Ще има преследване, оръжие, може би престрелка… Ако сега си в беда, само си представи какво ще бъде тогава.
— Предполагам, че си прав — съгласи се Аби.
— Не се отчайвай — имаш мен, забрави ли?
— Значи разполагаме с описанието на мъж, който изглежда като всеки втори, кара кола, която може да е крадена…
— Не избързвай, ще прегледаме отново списъка на познатите ти, когато се приберем у дома. Не всеки в него има кестенява коса и е жилав. Със сигурност ще можем да изключим неколцина.
— Но не можем да сме сигурни, че човекът е в списъка.
— Дори и да не е, скоро ще предприеме някакъв ход. Тогава ще се сдобием с нови улики. Същото е като да наблюдаваш пазара. — Малко информация, няколко съвпадения, серия спекулации и много психология. Внимателен анализ и ще излезеш победител.
— Звучиш толкова сигурен в себе си.
— Свикнал съм — отговори той и сви рамене.
— На пазара със селскостопански продукти ли?
— Не. Преди това. Когато се занимавах с други неща.
— С какви неща?
— Работех за една голяма корпорация преди три години.
— И там си се научил да бъдеш толкова безкомпромисен?
— Работата го изискваше.
— Не знаех. Мислех, че това качество ти е вродено.
Изнудвачът не направи следващия си ход още три дни. Аби отново започна да се отпуска. Стигна даже дотам да се пита дали информацията, че беше с Тор, не е обезкуражила непознатия. Една сутрин на закуска изложи съображенията си пред Тор.
— Може би като е разбрал, че не съм сама, се е изплашил.
— Може би. — Тор не изглеждаше много убеден.
— В края на краищата, в началото той заплашваше една самотна жена. С твоята поява картината се променя.
— В такъв случай ще трябва да стоиш близо до мен.
— Не мислиш ли, че може малко да ти доскучае, ако я караме все така?
— Не — отвърна той просто.
— О! — Аби му подаде намазана с желе препечена филийка. — Искаш ли още една?
— Не, благодаря.
Тя изяде своята лакомо и едва не се задави.
— Аби — рече Тор тихо, — наистина ли мислиш, че мога да се примиря с мисълта, че си закусвала така спокойно и с други мъже? Ние вече сме достатъчно близки.
— Не е точно така…
— Но ние спахме вече заедно! И това ще се случи отново. Може би в близките дни ще започнем да го правим редовно. В момента ти давам малко време, за да си поемеш дъх.
— Господи, колко съм ти благодарна! — иронично възкликна тя, обидена от мъжката му арогантност. — Много си щедър!
— Тогава, забавлявай се, скъпа. В някой от близките дни дъхът ти отново ще секне.
— Ти каза, че няма да ме нападаш!
— Няма, но…
— Понякога направо ме вбесяваш, Тор Латимър!
— Но не те плаша — доволно промърмори той.
Като ограничаваше физическите контакти, той заздравяваше приятелството им. А то бе уникално. Пулсираща, жизнено необходима връзка, преливаща в емоции, които Аби все още се опасяваше да назове с истинското им име.
По време на сутрешните им разходки, които се превърнаха в ежедневен ритуал, полека-лека й стана ясно, че в чувствата й към Тор се крие усещане за неизбежност. Бе само въпрос на време добрите им приятелски отношения да преминат в любовни. И двамата се бореха с физическото привличане помежду си.
И една сутрин, по време на разходката след закуска, Аби откри, че вече спокойно приема тази неизбежност.
Може би тишината наоколо й помогна да приеме неизвестността на една постоянна връзка. Тъмнокосият мъж до нея изглеждаше част от заобикалящото ги спокойствие. Вплел силни пръсти в нейните, той уверено я водеше по стръмната горска пътека зад хижата. Не че приличаше на дървосекач, помисли тя с тайна усмивка, но някак се вписваше в околната атмосфера на извисяващи се борове и килим от опадали иглички. Изкушението да се отдаде едновременно на ясния планински ден и на мъжа, който го споделяше с нея, й подейства замайващо.
— Разкажи ми за него — заповяда тихо той, докато я водеше към една полянка над реката.
— За кого?
— За мъжа, който те е направил толкова предпазлива. Онзи, който те е накарал да се страхуваш от собственическото чувство у мъжа.
— Не ми се говори за Флин Рандолф. Повярвай ми, опитвам се с всички сили да не мисля за него.
— Но той присъства в мислите ти през цялото време. Усещам го. Единственият път, когато успях да го прогоня, беше… — Той спря рязко и откъсна самотно горско цвете, подало светложълта главица сред тревата.
— Когато ме любеше?
— Да.
— Не ти ли стига? — Тя моментално съжали за думите си. Не искаше да го засегне в тази мека свежа утрин. Ветрецът разпиля медно русата й коса. Тор я следеше мълчаливо с поглед. Неочаквано докосна устните й с дивото цвете и я целуна кратко и жадно.