— Е, време е да си вървим — казваше тогава тя и ставаше.
— Да, госпожице.
И изтичваше да й вземе шапката и палтото. Освен това заключваше вратата на стаята вместо нея, освен ако не трябваше да я остави отворена за чистача. След което двамата излизаха в празния вече двор, чистачът бавно носи сгъваемата си стълба, слънцето се е скрило зад чадърите на дърветата. Разговаряха за какво ли не.
— Боб, какъв искаш да станеш, когато пораснеш?
— Писател — отвърна той.
— Оха, сериозна амбиция; доста работа се изисква.
— Знам, но смятам да опитам. Чета много.
— Боб, нямаш ли какво да правиш след училище?
— Какво искате да кажете?
— Ами, не ми е приятно да те виждам да се заседяваш толкова време и да бършеш дъската.
— Харесва ми — отвърна той. — Никога не правя нещо, което не ми харесва.
— И все пак…
— Не, трябва да го правя. — Той се позамисли за момент. — Госпожице Тейлър, ще ми направите ли една услуга?
— Зависи.
— Всяка събота минавам от Бютрик Стрийт покрай потока към езеро Мичиган. Има много пеперуди, раци и птички. Може би и на вас ще ви хареса.
— Благодаря — отвърна тя.
— Значи ще дойдете?
— Боя се, че не.
— Ще е весело!
— Сигурна съм, но ще бъда заета.
Той понечи да попита с какво, но се усети навреме.
— Взимам си сандвичи — каза той. — С шунка и туршия. А също и оранжада. И просто си вървя, без да бързам. Стигам до езерото по обед и се връщам към три. Денят се получава чудесен и ми се иска и вие да дойдете. Събирате ли пеперуди? Имам огромна колекция. Можем да започнем да събираме и за вас.
— Благодаря, Боб, но може би някой друг път.
Той я погледна.
— Не трябваше да ви питам, нали?
— Имаш пълното право да питаш каквото си пожелаеш — отвърна тя.
Няколко дни по-късно намери старо издание на „Големите надежди“, което вече не й трябваше, и го даде на Боб. Той бе много благодарен, занесе си книгата вкъщи и цяла нощ я чете, а на следващата сутрин заговори за нея. Тя вече най-редовно го срещаше край квартирата си и всеки ден започваше с „Боб…“ и искаше да му каже да престане да идва, но така и не довършваше. И на път към и от училище двамата разговаряха за Дикенс, Киплинг, По и други писатели. Една петък сутрин намери на бюрото си пеперуда. Понечи да я пропъди, но се оказа, че е мъртва и е била сложена там, докато не е била в стаята. Погледна към Боб над главите на другите ученици, но той гледаше в книгата си; не четеше, а само гледаше.
Горе-долу по това време установи, че не може да го вдигне да говори в час. На няколко пъти моливът й увисваше над името му, но след това преминаваше към някой друг в списъка. Когато вървяха заедно към или от училище, не можеше да го погледне. А в други дни, когато той вдигаше високо ръка и бършеше с гъбата аритметичните символи от дъската, тя се улавяше, че му хвърля по някой поглед, преди отново да се заеме с тетрадките.
И ето че една събота сутрин той стоеше насред потока с навит до коленете комбинезон и се мъчеше да улови един рак, и вдигна очи, и видя госпожица Ан Тейлър да стои на брега.
— Е, ето ме и мен — каза тя и се разсмя.
— И представете си, това не ме учудва — отвърна той.
— Покажи ми раците и пеперудите — рече тя.
Тръгнаха към езерото и седнаха на пясъка, топлият ветрец си играеше с косите и блузата й, а Боб седеше на няколко метра от нея, ядоха сандвичи с шунка и туршия и тържествено пиха оранжада.
— Иха, страхотно! — каза той. — Най-страхотният ден в живота ми.
— Никога не съм предполагала, че ще изляза на такъв пикник — призна тя.
— С някакво си хлапе.
— Въпреки това ми е приятно.
По-нататък почти не разговаряха.
— Не е правилно — каза той по-късно. — И не разбирам защо е така. Просто си вървим, ловим си пеперуди и раци и ядем сандвичи. А ако мама, татко или децата разберат, тежко ми. Предполагам, че на вас пък учителите ще ви се смеят, нали?
— Боя се, че да.
— Е, значи май е по-добре да престанем да ловим пеперуди.
— И аз не знам защо изобщо дойдох — каза тя.
И денят свърши.
Това бе горе-долу всичко в срещата между Ан Тейлър и Боб Споулдинг — две-три пеперуди-монарси, книга на Дикенс, десетина рака, четири сандвича и две бутилки оранжада. Следващия понеделник Боб най-неочаквано не видя госпожица Тейлър да излиза за училище, макар да я чакаше от доста време. После се оказа, че е излязла по-рано и вече е в училище. А след часовете си тръгна по-рано, тъй като имаше главоболие, и урока довърши друга учителка. Той мина покрай квартирата й, но не я видя никъде, а не посмя да звънне и да попита за нея.