Във вторник след часовете двамата отново бяха в притихналата класна стая. Той доволно бършеше дъската, сякаш следобедът няма да има край, а тя седеше и преглеждаше тетрадките, сякаш също смяташе да остане завинаги в стаята и това спокойствие и щастие ще продължат вечно. Изведнъж часовникът на кметството заби. Сградата се намираше на една пряка от училището и от оглушителния бронзов звън тялото се разтърсваше, от костите се посипваше прахта на времето, звукът пронизваше кръвта ти и те караше с всяка минута да изглеждаш по-стар. Зашеметен от ударите, не можеш да не забележиш разрушителното течение на времето. И докато часовникът отброяваше пет часа, госпожица Тейлър вдигна очи и дълго гледа часовника, след което остави писалката.
— Боб — рече тя.
Той стреснато се обърна. Близо час никой от двамата не бе казал нито дума.
— Ела при мен, ако обичаш — каза тя.
Той бавно остави гъбата.
— Да, госпожице.
Тя го загледа съсредоточено, докато той не извърна поглед.
— Боб, питам се дали се сещаш за какво искам да поговорим. Е, сещаш ли се?
— Да.
— Може би няма да е зле ти да ми кажеш.
— За нас — след дълго мълчание отговори той.
— На колко си години, Боб?
— Карам четиринайсета.
— Значи си на тринайсет.
Той трепна.
— Да, госпожице.
— А знаеш ли аз на колко съм?
— Да, госпожице. Чух. На двайсет и четири.
— Двайсет и четири.
— След десет години и аз ще бъда почти на двайсет и четири — каза той.
— Но за съжаление сега не си на толкова.
— Не съм, но понякога се чувствам на двайсет и четири.
— Да, а понякога почти се държиш, сякаш си на двайсет и четири.
— Наистина ли?
— А сега седни спокойно; стига си се въртял, имаме да говорим за много неща. Много е важно да разбираме какво става, съгласен ли си?
— Да.
— Първо, нека признаем, че сме най-големите и най-добрите приятели на света. Че никога не съм имала ученик като теб, че никога не съм се чувствала така привързана към друго момче. — Тук Боб се изчерви до ушите. Тя продължи: — И ми позволи да го кажа вместо теб — за теб съм най-добрата учителка от всички, които си имал.
— О, много повече от това — рече той.
— Може и да е повече, но трябва да погледнеш фактите, да видиш как стоят нещата, да имаш предвид града и хората му, да помислиш за себе си и за мен. От доста време си мисля за това, Боб. Не си въобразявай, че съм изпуснала нещо или не си давам сметка за собствените си чувства. При някои обстоятелства нашето приятелство наистина би изглеждало странно. Но пък ти си необикновено момче. Струва ми се, че се познавам достатъчно добре, и знам, че не съм болна нито телом, нито духом, че каквото и да е станало, то е в резултат на твоята доброта и характер, Боб. Но в този свят тези неща не се вземат предвид, освен ако не се случат на човек на определена възраст. Не знам дали се изразявам ясно.
— Напълно ясно — каза той. — Значи ако бях с десет години по-голям и с трийсет сантиметра по-висок, нещата щяха да са различни. Само че е глупаво да се съди за човек по ръста му.
— Светът обаче не смята така.
— Аз пък не съм светът — възрази той.
— Знам, че изглежда глупаво — каза тя. — Особено когато се чувстваш пораснал и прав, и че няма от какво да се срамуваш. И наистина няма от какво да се срамуваш, Боб, запомни го. Ти беше много честен и добър. Надявам се и аз да съм била такава.
— Да, такава сте.
— Може би някога хората ще могат да съдят за душевната възраст на човека толкова точно, че да казват: „Това е мъж, макар че тялото му е само на тринайсет; по една или друга причина, за добро или за зло, това е мъж с мъжко осъзнаване на отговорност, място и задължения“. Боя се обаче, че дотогава ще се наложи да съдим по годините и височината, по обичайния начин в обичайния свят.
— Това не ми харесва — каза той.
— Може би и на мен не ми харесва, но нали не искаш в крайна сметка да станеш много по-нещастен, отколкото си сега? Нали не искаш и двамата да сме нещастни? Което със сигурност не би ни се разминало. Наистина за нас нищо не може да се направи… странно е дори и това, че разговаряме на тази тема.
— Да, госпожице.
— Но поне ние знаем всичко за нас, че сме прави и честни, че в това да се разбираме няма нищо лошо, че не сме си помисляли нищо нередно, защото и двамата знаем, че това е невъзможно. Нали така?
— Да, знам. Но нищо не мога да направя.
— Сега трябва да решим как да бъде оттук нататък — каза тя. — Засега за това знаем само ти и аз. После може да разберат и други. Мога да си уредя преместване в друго училище…