— Не забравяйте, че получавате шапката безплатно.
— Да, но…
— Първо я изпробвайте навън, после ще говорим — каза търговецът. Извади временен номер от един шкаф наблизо и го забоде.
— Готова сте — каза той, като й отваряше вратата. — Аз се заемам веднага с документите.
Когато излезе на улицата, Арабела беше толкова нервна и развълнувана, че едва не се блъсна в един младеж в бял костюм с подвижен гюрук, но скоро се овладя и за да му докаже, че противно на първото му впечатление е добър шофьор, тя го настигна и задмина. Видя го да се усмихва, когато мина край него, и сърцето й запя малка песничка, която изпълни цялото й същество. Точно тази сутрин имаше предчувствие, че ще й се случи нещо чудесно. Съвсем обикновеният ден в канцеларията беше притъпил очакванията й, но сега те отново се възродиха.
Трябваше да спре на червена светлина и младежът спря до нея.
— Здравей — каза той. — Роклята ти е бомба!
— Благодаря.
— Знам едно готино кино. Искаш ли да отидем на кино?
— Но аз дори не ви познавам! — каза Арабела.
— Казвам се хари Форуилз. Вече ме познаваш. Но аз не те познавам.
— Арабела. Арабела Грил… Но аз не ви познавам много добре.
— Това може да се оправи. идваш ли?
— Ами аз…
— Къде живееш?
— Площад „Макадъм“ 611 — каза тя, без да се замисли.
— Ще намина в осем.
— Аз…
В този момент светлината се смени и младежът изчезна, пред тя да може да изкаже възраженията си. Осем чудеше се тя. Осем часа…
При това положение просто се налагаше да купи роклята.
Нямаше друг избор. След като я беше видял с такъв бляскав модел, какво щеше да си помисли за нея, когато дойде да я вземе, ако тя се появеше със старата си таратайка. Върна се в магазина, подписа документите и си отиде в къщи.
Когато влезе в гаража и паркира до масата, баща й я погледна с широко отворени очи през предното стъкло на тритонния си „Кортез“.
— Е — каза той, — значи най-после отстъпи и с и купи нова рокля!
— Крайно време беше! — каза майка й, която имаше слабост към големите автомобили и почти винаги беше с такъв.
— Вече бях започнала да мисля, че никога няма да се вразумиш и да проумееш, че живееш в XXI век и че в XXI век човек трябва да ПРАВИ ВПЕЧАТЛЕНИЕ.
— Но… аз съм само на двадесет и седем години — каза Арабела. — Има много неомъжени момичета на тази възраст.
— Нямаше да останат неомъженим, ако се обличаха, както трябва — каза майка й.
— Вие още не сте казали дали ви харесва — каза Арабела.
— О, много ми харесва — каза баща й.
— Хваща окото. Все някой ше се хване — каза майка й.
— Той вече се хвана.
— Браво!
— О, най-после! — каза баща й.
— Ще мине да ме вземе в осем.
— За бога, само не му казвай, че четеш книги — каза майка й.
— Няма. Аз всъщност… вече не чета.
— И не споменавай нищо за бившите си радикални идеи — каза баща й, — че хората се обличат в коли, защото се срамуват от телата, които бог им е дал.
— Татко, знаеш, че от години не съм говорила такива работи. Откак… откак…
От онази новогодишна забава в службата, продължи тя наум, когато мистър Ъпсует потупа задницата й и каза: „Припълзи обратно при историческите си книги, изкопаемо. Ти не си от този век!“
— От много отдавна — прибави тя несвързано.
Хари Форуилз се появи точно в осем и тя побърза да го посрещне на алеята. Отпътуваха един до друг, завиха по булевард „Блектоп“ и градът остана зад тях. Беше приятна пролетна нощ, но отиващата си зима се чувстваше в яркия блясък на пълната сребърна луна и пулсиращите звезди.
Киното беше пълно, но те намериха две места назад, недалеч от малката горичка. Паркираха близо един до друг — толкова близо, че броните им почти се допряха и след малко тя почувства как ръката на Хари докосва шасито й и колебливо се промъква около кръста й, точно над задницата с двете перки. Понечи да се друпнем но си спомни думите на мистър Ъпсует, прехапа устни и се опита да се съсредоточи върху филма.
Във филма се разказваше за бифш търговец на фиде, който живееше в един гараж-пансион. Той имаше две неблагодарни дъщери и боготвореше бетона, по който те се движеха, и правеше каквото беше по силите мъ, за да им осигури охолен живот. Заради тях той се лишаваше от всичко, с изключение на най-необходимото; живееше в най-бедната част на гаража и носеше коли-костюми, толкова разнебитеним сякаш взети от автомобилното гробище. За разлика от него дъщерите му живееха в най-луксозните гаражи, носеха най-хубавите коли-рокли, каквито можеха да се намерят на пазара. В гараж-пансиона живееше и един студент-инжинер на име Растиняк и фабулата следваше опитите му да проникне в по-висшите слоеве на съвременното общество и по този начин да се сдобие със състояние. Като начало той изкрънка от сестра си пари, за да се докара с нов „Уошингтън“ с подвижен гюрук и посредством различни машинации успя чрез един богат братовчед да получи покана за първия бал на дъщерята на един търговец. Там той срещна една от дъщерите на търговеца на фиде и…