Еди Маринов
Любовна лирика
Заспивам сам…
Заспивам сам, а искам да прегърна някой,
въртя се буден със затворени очи
и знам че тебе търся в мрака,
но той погълнал те е цялата, уви.
Сънувам ден, бленувам светлина,
желая теб, мечтая красота,
но будя се, а тебе тук те няма,
пропадам пак в оная яма,
която изкопаха тук прекрасните ръце,
създали, покорили и убили моето сърце.
И ето — пак съм сам, а стаята мълчи,
и ето — пак кошмар ме чака,
въртя се буден със затворени очи,
заспивам сам, а искам да прегърна някой…
Нереална реалност
В ръката ми догаря незапалена цигара,
срещу ми гледат две затворени очи,
влакът пак тръгва от свойта несъществуваща гара,
папагалът говорещ незнайно защо днеска мълчи.
Лягам да спя, но все не заспивам,
очите затворени виждат тавана,
от бутилката празна пак водка отпивам,
меч нереален отваря в сърцето ми горяща рана
Ти все още си тук, но все пак те няма,
гледам, докосвам те — но не мога до тебе да стигна,
каква е тази пропаст помежду ни в леглото голяма,
кога ли най-сетне, седейки при мен далеч ще заминеш?
Защо в нереална реалност със тебе попаднахме?
Защо от екстаза ни толкоз боли?
Защо тъй бързо от ямата на Рая пропаднахме?
Ще се видим ли пак истински — кога, как, дали…
Романтика
Спи още градът, небето чернее,
потропва навънка първи трамвай,
на изток планините розовеят,
а времето сякаш застива — безкрай.
Буден в леглото стоя неподвижно
и гледам как бавно се буди светът,
свещта ме огрява със пламъче тъжно,
покоят руши се, започва денят.
Косите — разпръснати, изражение — мило,
ръцете прегръщат ме, сърцето тупти,
ти будиш се, сякаш нов свят открила.
И аз го откривам… във твойте очи…
Роза
Във тъмна нощ стоя уплашен,
защото някой на вратата чука —
дали пък не е кошмарът ми страшен,
който се опитва към мен да открие пролука?
Аз ставам — замаян и все още сънен,
отварям вратата, но там няма никой,
отново потъвам в съня си безумен,
отново застивам във своя покой.
Отново се тропа, дали пък насън е?
Отново отварям — и там чака тя —
красива и ярка, при мен ще осъмне —
червената роза на черджето пред мойта врата.
До розата има и малка бележка,
написана с почерк чаровен, красив:
„Ти си моята най-голяма грешка,
никога няма да ме срещнеш. Бъди щастлив!“
А кой я остави? Това аз не зная.
Дали бе жената-блян от съня?
Дали ще се срещнем все пак най-накрая?
Дали не ме чака навън във нощта?
Просто…
На Теди
Дете с всезнаещи очи,
присмехулко, който тъжен мълчи,
слепец, виждащ всичко толкова ясно,
свят просторен, в който е тясно…
Празно шише, от което отпивам,
вечност, която незнайно защо умира,
последна дръпка от незапалена цигара,
леден мраз, който изгаря…
Хрисим убиец, свободен роб,
жена, която е вярна до гроб,
нежна жестокост, плачеща радост,
много усилия, отиващи нахалост…
Живот във смъртта, сън в битието,
зелена кисела черешка в питието,
нереална реалност, старец в детето,
нож тъй желан, пробождащ сърцето…
Мишка огромна, слон толкоз малък,
от плътта Христова последният залък,
трезво безумие, невинна порочност,
красива гротеска, пренаселена самотност…
Сериозна усмивка, мрак в светлината,
поглед невиждащ, в рай — Сатаната,
животно разумно, рефлекс, но обмислен,
рационален живот вече безсмислен…
Врата в полето, скала в равнината,
куршум, що не може да пробие главата,
спокойно торнадо, край на безкрайност,
приравнима с всички индивидуалност…
Ти си такава — просто жена,
в която живее всичко това.
Знам, че ме искаш. И аз те желая.
Какво ще излезе? Ще видим накрая…
Ти
На Еци
Заспали чувства в стих дъждовен,
написани случайно, тъй отдавна,
събуждат в мен копнеж отровен —
сърце отключено аз да открадна.
Умряла мъка, възродена в светлина,
река, разляла се във застоялата нега,
бушува, стене, разбива, влудява,
през мене минава, руши и дълбоко остава.
Отключен с ключ омайно сладък,
отключва всеки със лъжа ключаря,
и вдишан, скучен, слаб, изгаря…
Заспива всеки, от бляна чист толкоз далече,
една мисъл обаче витае, не спи —