истина, копнеж, мъка, омая — просто ти…
6.8.2003 г.
Сила
Сила, определяема във тяло,
Цвете, все още неразцъвтяло,
Желание, но искано тъй вяло,
Дете, в реалността все още оцеляло.
Жена безкрайна — не съвсем,
Невинността опорочена в грешен ден,
Грях, призант и вечно заклеймен….
Събуждам се… И виждам, че е споделен…
И аз умрях, а май и ти умря,
Тук не остана личност, само вечността,
Цвят, разцъфнал на греховността,
Сила, определяема спрямо цвета…
Точка
Гледам умислено точка една,
Не обратното е — гледа ме тя,
Вперила втренчено поглед във мене —
Малка, но сякаш безкрайна вселена.
Стон се отделя от моите устни,
Виждам я, но без да мога да вкуся
От нейния мир, радостта, красотата —
Всичко събрано в точката, в мечтата.
А тя все ме гледа и все ми се смее,
Подканя ме с нея аз да се слея,
Но аз все не мога, все оставам далече,
Че как да я стигна и имам забравил съм вече.
Поглед омаен, желан и обичан
В очите на мило, любимо момиче…
Гледам умислено точка една,
Не обратното бе — мен гледаше тя.
Бъди
На Ивана
Детето май отдавна е умряло —
във сън на тленна земност е заспало,
намерило е вече майка си — тъгата,
а баща си олицетворило е с лъжата…
Не майка, не баща, за друго е на път —
за сроден ум, миг споделен, спокоен кът,
надежда глупава, наивен детски блян
прераджащ се от кръв и болка обруган.
Бъди мечта, бъди живот, бъди крила
на този феникс — подари за миг врата,
прозорец на детето във омразните стени…
Бъди… това, което си… бъди!
26.04.2004 г.
Вампир
Поглеждам в очите ти,
изпълнени с огнена сласт…
Ослепявам…
Чувам стоновете ти —
болезнени, искащи още и още…
Оглушавам…
Усещам вкуса ти в устата си —
солен, резлив, сладко-кисел…
Губя вкуса си…
Вдишвам аромата ти —
миришеш на разпалено, разгонено животно…
Вече нямам мирис…
Докосвам тялото ти страстно —
то е топло, живо, желаещо, готово…
Осезанието ми умира…
Тялото ми се слива с твоето —
приемаща, гонеща, силна…
Плътта ми изгаря…
Отварям съзнанието си за теб —
ти го изпиваш, поемаш го цялото…
Оставам празен…
Отдадох ти се напълно,
поднесох ти всичко свое в дар,
нищо за себе си не оставих…
А ти — ти ставаш —
безучастна, безчувствена, но отново сита…
Излизаш, тръгваш си, оставяш ме…
Сам…
Празен…
Нищо…
Заблуда
Поглеждам очите ти — но това са лещи
и погледът в тях само привидно горещ е,
гледам те — сега прозрях същността ти — цялата,
докато нанасяш поредния слой грим пред огледалото…
не ща да понасям, да вярвам вече в тази измама,
искам любов — страстна, безгранична, но няма
с теб да се получи, това, което искам да бъде —
ти просто цялата си само една за очите и плътта заблуда…
Сам
Отново си мисля, отново съм сам
сред това огромно множество хора,
кръжащи и викащи около мене — там —
навън, навътре, изпълнили простора…
Отново оставам самотен и тъжен,
със хиляди приятели около мен.
Но никой от тях за мен не е важен,
към всички съм аз като айсберг — студен.
Отново на бара седя си и пия самичък,
около мене въртят се познати лица лицемерни
и чудя се как няма сред тях дори и едничък,
който да разбира стремежите ми ефимерни.
Кога ли най-после ще открия човека,
който като мен мойте мечти да бленува,
дали ще остана тъй както сега и навеки,
сам, тъжен, самотен — все неримуван…
Тя е
Няма я…
Тя е…
Видях я…
Тя е…
И моя…
Как да направя я…
Моя…
Като виждам,
че нищо не ни среща —
дори на живота върховете…
Виждам я —
сега,
имам я —
пак и отново —
тя е…
Искам, обичам, отново пожелах…
Аз съм си все същия-
пияницата стар,
но вече видях я отново
и пак аз горя
и изгарям…
Поглеждам отново —
събуждам се…
Няма я…
Но чувството,
събудено отново,
не ще, не ще да умре…
От година-две
чувството не бях изпитвал,
и вече всички знаят,
че не ми трябва…
Но видях я…
Искам, желая…